Това е художествен разказ, вдъхновен от история, която ни бе разказана от Христина Богданова – праправнучка на Яна, най-голямата сестра на Васил Левски.

---

Слънцето бавно се стапяше зад Балкана, разливайки огнени отблясъци по небесния свод – алено-златисто с медни оттенъци. Сякаш самото време бе разпиляло в последен размах багрите на деня. Вятърът пробягваше през полето – нежен, но с дъх на отминаващо лято, раздвижвайки сухите треви, които нашепваха забравени истории като стари баби пред църковния праг. Въздухът тежеше от мириса на напечена земя, на препечена шума и далечни огнища, чиито димни ленти се губеха в небесната шир.

Прашният път, който следваха Гина и малкият Васил, се виеше между нивите и лозята – криволичещ и безкраен като човешката орисия. Умората тежеше върху раменете им, но в стъпките им още имаше сила. Лозето бе вързано, пръстта – разрохкана, младите филизи – изправени, готови да се борят с бурите, да устоят на сушите. Готови да надживеят безмилостните изпитания на земята. И хората тук в българско бяха такива – пречупени, но не сломени, с корени, впити не само в пръстта, но и в самата памет на тая земя – жилави, неунищожими, създадени да издържат.

Гина държеше сина си за ръката, усещайки как малката му длан, макар и загрубяла от днешната работа, все още имаше мекотата на детството. Васил беше уморен, но крачеше с гордо вдигната глава, стискайки здраво майчината ръка.

В следващият миг нещо разцепи тишината. Иззад един завой се чу тропот на копита. Вдигна се прахоляк по пътя и две сенки изплуваха срещу тях – две турски заптиета.     Едрите им силуети хвърляха дълбоки сенки върху напуканата земя. Приближиха бързо до Гина и Васил. Високи, с мръсни потури и червени фесове, с ятагани на кръста и дълги камшици, които подрънкваха зловещо. Очите им блестяха със злобна наслада.

– Ха, какво имаме тук? Гяурите свършили с лозето. Много ли грозде ще берете тази година? – изсмя се единият, плю на земята и скочи от коня.

– Каквото даде Господ… – отвърна Гина тихо, опитвайки се да ги заобиколи, но другото заптие прегради пътя им и също слезе от коня си.

– Къде така, бейке? – изсъска той и протегна ръка към рамото ѝ. – Не познахте ли бея си?

Сграбчи я грубо, а другият се разсмя и се приближи до Васил.

– Май виждам гяури, дето още не са се научили да се кланят.

Погледът на Васил не трепваше и някак дори леко притесни турчина, който беше изправен пред него.

– Гледай го ти пале! Това ли ще ни става харамия след време? – изсмя се той, хвана Васил за раменете и така силно го раздруса, че момчето загуби равновесие.

– Оставете ни! – извика Гина

– Да ви оставим ли? Че ние още не сме почнали!

И тогава без предупреждение юмрукът му се заби в стомаха на Васил. Момчето изохка и се сви на две.  Очите му се разшириха от болка, дробовете му сякаш отказаха да приемат въздух. Светът около него се завъртя, но той не падна. Стисна зъби и остана прав.

– Ах, бясното куче не пада! – изсмя се другото заптие и го удари с опакото на ръката си.

Този път Васил рухна в прахта. Усети вкуса на пръст и кръв.

Гина се хвърли напред, но груба ръка я сграбчи за плитката и я дръпна назад.

– Пусни ме, изрод! – извика тя и без да се замисли замахна с все сила. Шамарът изплющя върху бузата на турчина като бич. Звукът отекна в тишината, а заптието застина. Лицето му пламна от ярост. В следващия миг я удари с такава сила, че тя залитна и падна на колене.

– Мале! – изхриптя Васил и се опита да се изправи, но силен ритник го запрати отново на земята.

– Сега ще ви научим ние! – изръмжа заптието и вдигна камшика си.

Първият удар разцепи въздуха и се стовари върху гърба на Гина. Тя не издаде звук. Вторият остави кървава диря на рамото ѝ. Третият …

Васил повече не издържа. Изкрещя от ярост и се хвърли към турчина. Беше само дете, но в гнева си бе неудържим. Сломи отбраната му, захапа ръката му като бесен вълк и заби нокти в плътта му.

– Ааа! Пусни ме, псе! – изрева турчинът и замахна с юмрук.

Тъмнина, болка и звън в ушите. Момчето падна по гръб и остана да лежи. Заптиетата започнаха да ритат и двамата – безмилостно като че пред тях не стояха хора, а бездушни животни. Болката беше непоносима. Прахта влизаше в устата на Васил, гърдите му се стягаха, но той не плачеше. Гледаше майка си, която също стискаше зъби. Кръв течеше по устата ѝ, но не издаде и звук.

Най-сетне турците спряха. Плюха в краката им, качиха се на конете и с подигравателен смях се отдалечиха. Унизиха и пребиха двама гяури – просто ей така, защото можеха!

Когато Гина и Васил пристигнаха у дома, небето вече бе обгърнато от мастилен мрак, а звездите трепкаха като разпилени въглени. Вратата на къщата се отвори още преди да стигнат до нея. Беше бащата, Иван Кунчев, който ги чакаше с тревога в погледа.

– Боже, какво се е случило? – Гласът му бе дълбок, но в него имаше и гняв, и болка.

От прага се втурнаха по-големият брат Христо и по-малкият Петър, а сестрата Яна се разплака, като видя раните на майка им.

– Майко! Василе! – Христо стисна юмруци. – Кажете кой ви направи това!

Гина вдигна ръка, за да ги спре.

– Заптиета… На път за дома ни нападнаха.

Бащата стисна зъби и тежко издиша.

– Проклетници… – изръмжа той. –  Хайде, елате вътре.

Влязоха в топлата стая, където огънят в огнището хвърляше танцуващи сенки по стените. Гина наложи раните на Васил с билкови лапи, а Иван седна на грубата дървена пейка, вперил поглед в пламъците. Лицето му бе каменно.

Дни наред раните кървяха, а болката пулсираше като въглен в плътта. Гина слагаше мехлеми по натъртените си ръце, мълчаливо превързваше сина си, а очите ѝ – топли, но твърди, търсеха в неговите нещо, което вече бе разцъфтяло. Раните по телата им щяха да минат, но усещането за безсилие и унижение, раните в душите им не зарастваха.

Васил не говореше. Лежеше с очи, вперени в тавана, а гневът му бе като разярен огън, който не можеше да угасне.

Една привечер, когато всички седнаха край софрата, тишината тежеше повече от думите. Яна им сипа от топлата чорба, но никой не бързаше да яде.

– Колко още? – прошепна Петър, мълчаливият брат. – Колко още ще ни тъпчат?

– Докато не остане нищо от нас – отговори бащата, без да отмества поглед от огъня.

– Или докато не ги изгоним – каза Васил и в очите му гореше същият пламък.

Братята му го погледнаха – момче, но с глас на мъж.

–  Та ние сме роби! – избухна Христо. – Работим от тъмно до тъмно, плащаме данъци за чужди кесии, колят ни като добитък, а когато се опълчим… – той погледна към раните на майка им.

– Затова ни колят – добави Яна.

– И какво да правим? – обади се бащата. – С пушки срещу цяла империя?

Васил не отговори веднага. Стисна лъжицата в ръка, после вдигна поглед към всички тях.

– Няма да ги победим с покорство – каза твърдо. – Нито с примирение.

Майка му кимна леко, а в очите ѝ се четеше разбиране.

Всички вече спяха. Само Гина и Васил седяха още край огнището. Докато майката сменяше превръзка на сина си, той я гледаше. Когато тя привърши, Васил внезапно се надигна. Очите му блестяха.

– Мале…

Гина замръзна.

– Кълна се… – прошепна Васил, но в гласа му имаше сила, която не принадлежеше на дете. – Няма да простя. Няма да търпя. Ще ги изгоря като трънак, ще ги прогоня като вълци от кошарата ни! Кълна се в теб, в кръвта ми, в земята под нас!

Гина го гледаше. В този миг тя вече знаеше.

Това не беше просто клетва. Това беше съдба!

Тя сложи ръка на рамото му, стискайки го леко, сякаш да му даде цялата си сила.

– Знам, чедо…

И от този ден нататък никога не се съмняваше в него.

Васил растеше – твърд, несломим, пълен с огън. Вече бе приел своя път, и нищо – нито бой, нито страх, нито смърт – не можеше да го отклони от него.

Защото онази злощастна вечер, когато се прибираха с майка си от лозето, докато лежеше в прахта, а кръвта му обагряше земята, той не бе загубил битката!

Васил бе започнал войната!

---

Автор на текста: Георги Савов