---

– Това е художествен разказ. Героите и имената им са измислени. Действието, описано в разказа е плод на въображението на автора. Акцентът – онзи черен, зимен ден, когато Апостола на Свободата ни Васил Левски е поел към безсмъртието  –

---

 

Проклети гарвани…възропта Али и ритна към тях заплашително. Граченето им го пронизваше и той не чуваше дори мислите си. И този студ! Зимата сякаш пееше свойта зла песен, а вятърът гонеше тръните из полето…това голо поле! Нямаше къде да застане на завет и студът го беше хванал безпощадно с ледените си ръце за врата и си играеше с него.

Оставили го бяха да пази трупа на тоз гяурин и така вече пет часа. Не си усещаше пръстите на ръцете и пушката, която висеше на рамото му, вече тежеше много, а ремъкът се впиваше болезнено в тялото му. Но със студа Али бе свикнал. Отдавна беше на служба…и по-люти зими помнеше. Знаеше от снощи назначението си и се подготви. Заповедта бе кратка и ясна. Утре заран един баш гяурин ще биде обесен. Той трябваше да седи до бесилото и да охранява трупа. Не разбираше защо командирите му бяха решили тялото на българина да виси дванадесет часа на бесилото. За назидание бяха казали! Да, Али знаеше кой е този българин. Джингиби често бе вдигал на пожар войниците. Не бяха и малко извънредните наряди, които Али изкара именно заради тоз Джингиби. Първият от тях някак го беляза. Трябваше да бъде командирован за Орхание именно на рождения ден на малката си дъщеря Нюкет. Тя беше гордостта на Али и той я обичаше безкрайно. По-малко от година мина, откакто Нюкет прескочи трапа и продължи своя земен път. Лекарите не ѝ даваха шанс, но тя успя. На 18 февруари навършваше пет годинки и вечерта бяха поканили роднини и приятели. Да, но те щяха да празнуват, а Али пое към Орхание да гони тоз Джингиби. Ненавиждаше го! И така вече почти три години, а историята се повтаря – рождения ден на малката Нюкет, Али и Джингиби. Пак е 18 февруари и пак съдбата ги събра. Но този път Али щеше да си е вечерта у дома и да отпразнува седмата годинка на дъщеря си заедно с всички свои близки хора. Още малко…повтаряше си Али  и за пореден път изруга по гарваните.

Какъв студ! И какво правеха тез жени тук? Не им ли беше студено…пък и деца повели. Виеха като койоти и оставяха цветя на полето до преспите. Изричната заповед беше да не допуска никой да приближава бесилото. И Али изпълняваше. Жените искаха да оставят цветята до бесилото, но той беше безкомпромисен и ги разгонваше. Те плачеха, а той се чудеше защо. Заговори една от тях и остана изненадан, че обесеният не беше неин роднина, не бе дори и близък приятел. Луди хора! В тоз студ тръгнали да оплакват непознатия!

 

Пак задуха и вятърът го прониза до костите. Али потрепери и вдигна яката на униформата си по-нагоре. И тогава го чу! Този звук нямаше да забрави никога…както и последвалия миг! Прониза го както вятъра и го накара да се обърне. Беше скърцането на въжето. Трупът на Джингиби висеше със страшна сила и поривът на вятъра го поклащаше леко. Злокобният звук идваше от триенето на въжето в дървото. Тялото леко се завъртя и застина така. В този миг два черни като катран гарвана кацнаха на двете носещи греди на бесилото и заграчиха грозно и зловещо. Али размаха ръце, искаше да ги изгони. Внезапно през облаците си проправи път един слънчев лъч, после още един. Али стоеше точно срещу висящия Джингиби. Гарваните грачеха, а слънцето, все още боязливо се показа и сякаш погали всички там. Черните пера на птиците лъснаха от лъчите. Години наред Али си спомняше този миг и… главата си залагаше, че точно когато погледна лицето на Джингиби, гарваните заглъхнаха. Между слънцето, пробило сиво-белите февруарски облаци, и Али, висеше тялото на българина. Турчинът го погледна в очите. При пристигането на конвоя в София, след залавянето му край Къкрина, го бе видял. Тогава сините му очи го пронизаха, но не разчете в тях омразата, която самият той изпитваше към Джингиби. Сега българинът пак го гледаше. Нямаше го вече животът в тези очи и небесно синьото беше станало почти сиво. И макар че беше умрял, очите му пак гледаха благо. В миг Али разбра, че вече я нямаше и омразата, която той изпитваше към българина. Точно в този момент слънцето, закривано от тялото на Джингиби, се появи над главата му и Али видя нещо, което беше виждал някъде. Щеше да се сети точно след няколко часа, докато седеше на масата си у тях и се радваше на компанията на своите приятели и малката Нюкет.

Мигът отмина и Али чу в далечината идващия Мехмед. Неговият наряд бе свършил. Мехмед идваше да го смени. Той трябваше да пази тялото на Джингиби в оставащите шест часа.

Нацепените дъбовици тихичко пращяха в печката и засилваха очарованието на празничната вечер. Нюкет ставаше на седем годинки. Али заемаше централното място на масата си у дома. Жена му и сестра ѝ се грижеха за гостите. Всички бяха радостни и наред с разговорите почти всеки от време на време поглеждаше към печката, до която Нюкет си играеше с другите деца. Цяло чудо бе нейното оцеляване. Точно два дни, след като християните отбелязаха своят празник на рождението на техния Христос, Али бе разбрал от лекарите, че няма шансове дъщеря му да оздравее. В софийския конак, където служеше, колегите му се чудеха защо не се радва, че са заловили Джингиби. Така и никой от тях не разбра мъката му. Единственият човек извън семейството, на който тогава той сподели, бе Георги, неговия съсед и приятел. Засече го на връщане от работа и се заприказваха. Георги го покани у тях и наред с разговорите му предложи кафе и бяло сладко, но Али отказа. Турчинът се чудеше и до ден днешен защо си отвори душата пред Георги. Някак тогава го усети унил, скърбящ и Али си помисли, че той е разбрал от лекарите за Нюкет. Може би именно затова го направи и се изненада, че Георги не знаеше. Попита го защо тогава е тази скръб у него. А бай Георги махна с ръка и прошепна, че неговите хора – турците – хванали един човек. Не го беше разбрал тогава, но и не обърна особено внимание. Собствените му грижи го задушаваха.

Бай Георги седеше отляво на Али и споделяше радостния ден с приятелското семейство. Нещо привлече вниманието на Али и това, което видя, го изненада. Георги наклони леко чашката с ракията си и отля част от нея на пода. Погледна към огъня, раздвижи устни, сякаш казваше нещо, и отпи от ракията. Али го потупа по рамото и му се усмихна.

– Защо отля от питието си, Георги?

– Прости ми, Али! Наша си традиция. Така правим, като се сбогуваме с починал близък.

– Кой е починал?

– Остави, приятелю! Нека се радваме на живите и да не разваляме празника ти сега.

– Така да бъде! А ти не тъжи! Помни приятеля си с добро и той винаги ще е жив, пък макар и в мислите ти!

– Благодаря, Али! И не само аз ще го помня – той наистина ще е винаги жив в мислите ни!

Точно в този момент Али се сети! Мигът отпреди няколко часа. За частица от секундата той бе видял лицето на Джингиби и показващото се от облаците слънце. Главата на българина бе закривала слънцето, но миг, преди то да заслепи със светлината си Али, той видя ясно лицето на Левски и огнения кръг на слънцето, показващ се зад главата му. Али се сети къде бе виждал това. Веднъж докато се разхождаха с Георги, българинът влезна в черквата, близо до домовете им. Тя се именуваше на техен християнски светия – свети  Георги. Точно на него бе кръстен и приятелят му и затова посещаваше черквата в този ден. Али реши да надникне за малко и първото, което видя, бяха рисунките по стените. Вниманието му бе привлечено от странните кръгове около главите на изобразените. Впоследствие Али бе запитал  Георги какви са тези кръгове.

„Това са ореоли и с тях ние християните изобразяваме нашите светци. Нашите светли хора. Много от тях са загинали за своята вяра. Живели са достойно и праведно и са светъл пример за идните поколения“. Така му беше отговорил Георги и Али си спомни, че леко с ирония му беше подхвърлил, че сигурно не малко от тях са погинали от хора като него, с друга вяра. Георги го потупа по рамото и му каза: „Време разделно, Али…време разделно. Хайде, ела сега да те почерпя със сладко за празника ми“.

Така в тази февруарска вечер, на рождения ден на дъщеря си, Али си спомни тези неща и се запита дали не видя точно такъв човек в онзи миг? Дали не видя, както го зовяха християните, СВЕТЕЦ? Не знаеше това, но знаеше, че вече не изпитваше омраза към този човек. Все едно беше станало чудо. А след излекуването на дъщеричката си Али вярваше, че чудеса стават!

След два дни разбра и за още едно чудо.  Въпреки че заради обесванията, по улиците на София имаше много стражари, се беше случило немислимото. Мястото, където турците заровиха трупа на Джингиби, бе разкопано и тялото на българина беше изчезнало.

Джингиби…духът…неуловимият… пак ги беше измамил и изчезнал.

Джингиби…или както го зовяха българите Левски. Така го и запомни Али след онези събития – Левски, българинът със слънчевия ореол!

 

Автор на текста: Георги Савов