Къщата на Никола Сирков в Ловеч, където Васил Левски отсяда на Коледа 1872 г. Тази къща вече я няма – разрушена е по заповед на Марин Поплуканов, околийски управител на Ловеч след Освобождението. Снимка от интернет

Никола Сирков е роден през 1830 г. в с. Къкрина, Ловешко. Установява се да живее в град Ловеч. Къщата му е в махала „Дръстене“. Препитава се като занаятчия. Известен е на ловешките граждани с прозвището „Халача“. Жени се за Мария Сиркова. Неговият брат Георги (Гечо) Сирков се жени за Величка – дъщерята на поп Лукан Лилов. На Гечо му викали Хашната и затова после родът се нарича Хашнови, както е останала в историята и булката му – Величка Хашнова. За Гечо Сирков пише в спомените си и Христо Иванов – Големия, като споменава, че Гечо му е лелин син. Никола Цвятков, който е доведен брат на Христо Иванов, също е братовчед на Сиркови. А за Големия Христо Латинеца пък е „леля Савин син“. Гечо Сирков и Христо Латинеца пътуват с Големия и се озовават в Белград по времето на Първата българска легия. В спомените си Христо Иванов – Големия не споменава изрично дали Левски и Гечо се познават още от там, но е логично да е така.
Никола Сирков е член на Ловешкия частен революционен комитет, а къщата му е сред най-сигурните скривалища на Левски. Жена му Мария Сиркова също е активно ангажирана с дейността на Апостола. Движи кореспонденцията му и съхранява архива му. Левски отсяда в дома на Сиркови, когато не иска никой друг в Ловеч да знае, че е в града. Там остава и най-дълго време. В същия дом Ангел Кънчев донася и печатничката на Левски, на която са се печатали квитанции. В скривалището си у Сиркови Апостола подготвя и „Наредата“. След Арабаконашкия обир, съгласно инструкция на Васил Левски, всички поверителни комитетски книжа трябва да се предат на Никола Сирков. На 26 декември 1872 г. от неговия дом Апостола тръгва на последното си пътешествие. След залавянето на Дякона и връщането на коня му на неговия собственик Иван Крачула (бащата на Христо Иванов – Големия) Никола Сирков разрязва самара и зашива в него архива на комитета. Той преживява тежко смъртта на Левски. Според някои Никола Сирков се пропива и умира от цироза само няколко месеца след обесването на Апостола. Има и такива изследователи, които виждат в това доказателство за измяна – не понесъл вината, че волно или неволно го е предал, и затова се е пропил. Според официалните турски документи Никола Сирков умира от холера. Според роднините му обаче е отровен от хикимина Димитър Тронос. При освобождението на Ловеч от Османско иго (1877) отровителят е екзекутиран от началника на тайната полиция на ВРО Христо Иванов – Големия. Мария Сиркова разказва за смъртта на съпруга си, че се залежал, започнал да повръща „черно“ и след два-три дни починал, което съдебните патолози обясняват и с наличието на отрова.
Свещеник Никола Иванов от Ново село, който съхранява част от архива на Матей Преображенски и първата анкета относно залавянето на Левски, която е правена именно от Миткалото още през пролетта на 1873 г., отбелязва в своите записки:
„В началото на май Отец Матей посещава Ловеч, за да проучи обстоятелствата около залавянето на Левски. Среща се с Никола Сирков и подвежда поп Кръстьо под клетва в черквата.
„Запитахме го сетне каква са я свършили в Ловеч. И отец Матей каза:
„В Ловеч най-напред се срещнахме с оня човек, у когото Левски пренощувал и заминал за Къкрина. Този човек (Никола Сирков) беше нещо болнав, но като ни видя, се поококори и разправи всичко, каквото знаел по залавянето на Левски. Васил, каза той, пристигна вечерта късно. Щом влезе вкъщи, първата му дума беше: „На никого да не казвате, че съм дошъл!” Седнахме тогава край печката, за да се постоплим, защото беше доста студено и той все ме разпитваше: какво става в Ловеч, как са нашите хора, в кои къщи турците са правили бастисвания, кого са викали в конака за разследвания – сестрата или бащата на председателя ни, дали са ми предали пари, които той получил от други комитети, а аз все му отговарях.
Разправих му, че след като арестуваха председателя и подпредседателя и останахме без водачи, ние дотолкова изтръпнахме и нито се срещахме, нито се събирахме. Само два-три пъти се виждах тогава с поп Кръстя – нашият касиер, който ми разправи, че турците го били пуснали от затвора, защото му станал гарант Яким Шишков, но те много го следили, за да не избяга.
Друг път попът ми стори хабер да отида в черквата, където ми даде 3000 гроша и една торба с книжа, като каза, че те биле на комитета, та ако Левски дойде, да му ги предам, но по-добре било да му съобщя да не дохожда, а като пристигна у дома, аз му предадох всичко.
Още тогава аз казах на Василя, че Величка Хашнова навсякъде разправяла, че поп Кръстю не бил вече наш човек, че се е предал на турците, та да се пазим от него.
Но Левски като се позасмя, каза:
„Поп Кръстю е наш верен човек. Аз пращах при него отец Давид от манастиря и той му разправил за всичко, което става в Ловеч, като поръчал да ми съобщят да не дохождам в Ловеч и, ако съм в Тракия, да се укрия там или да замина за Сърбия.”
„Сутринта като станахме от сън – казал Сирков – ние пак говорихме с Левски. Тогава той ми каза, че след пладне той ще замине за Търново, но ще мине през Къкрина, за да се види с Христо Латинеца, а и да се позаличат следите му.
След като съобщих на Латинеца, отидох да кажа и на Николчо да се приготви. Към икиндия Левски и Николчо тръгнаха, но всеки поотделно. Никой тогава не знаеше, че Левски е в Ловеч или че ще замине за Къкрина, затова след като го заловиха много се чудихме кой го е издал.“

подготвил текста: Камелия Иванова