Това е художествен разказ, вдъхновен от действителни събития. Описаните действия са художествена измислица на автора и един своеобразен негов опит да си представи онези мрачни зимни дни на 1873 г. Моля, не бъркайте това с история! Акцентът – последните дни на Апостола през очите на двама негови другари.
София, 1873 г.
- Пуснете ме! Казах да ме пуснете, кучета ниедни! Викнете Али Саиб, веднага! Не се разбрахме така, пуснете ме! Не се разбрахме така!
Виковете му раздираха ранната януарска утрин. Дванадесет стражари начело с Мехмед го водеха към скованото бесило. Беше осъден на смърт чрез обесване. Попът ги чакаше до една бъчва, на която щяха да качат осъдения. Макар и друговерец, полагаше му се да се изповяда според обичаите на неговата вяра.
– Махни се, чумо! – викна той на попа. – Няма да се изповядвам. Няма да ме бесят, така се разбрахме с Али Саиб.
– Отказваш ли да се изповядаш? – запита го Мехмед.
– Мълчи и доведи началника си! Пуснете ме!
– Казвам се Мехмед Юмер и съм назначен да ръководя изпълнението на присъдата на специалната комисия, потвърдена от Султана. Ти, Димитър Николич, известен като Общи, си осъден на смърт чрез обесване. Имаш ли последни думи?
– Мълчи, куче! Отвържете ми ръцете и ме пуснете. Така се разбрахме…
Двама от палачите хванаха Димитра, за да го качат на бурето. Той започна да се дърпа и се наложи още двама да се включат. С много усилия го качиха и един от тях нахлузи клупа на врата му. В този момент осъденият разбра! Отпусна се и тихо зарида.
– Саиб! – извика Мехмед и бурето бе ритнато, а тялото увисна. Чу се пукот, но турчинът веднага разбра, че не беше от врата на гяурина. Краят на въжето, което бяха омотали на една греда, се отпусна малко, защото по дървото имаше лед и от тежестта сега този лед се счупи. Въжето се отпусна толкова, колкото с върха на пръстите на краката си осъденият да докосва земята.
Тръпки полазиха тялото на Мехмед и по челото му избиха капки пот. Същото се беше случило преди години и той знаеше какво ще последва. Пет или десет минути гяуринът ще се опитва да оцелее. Жестоки мъки, смразяващи гърлени звуци и пробождащият звук на скърцащото въже. Не, турчинът не искаше да си го причинява отново. Още не можеше да изтрие спомена от онзи път. Обърна се към Саиб и му кимна. Двамата се познаваха от деца и се разбираха с поглед. Саиб мина зад гяурина и изведнъж се хвърли върху него като с ръцете си обхвана раменете му. От тежестта вратът на Общия изпука и всичко свърши.
Така ми го разказа моят адаш Гошко цигането, който бил там. После турците свалили обесения и го натоварили на една каруца. Нарязали въжето от бесилото на парчета и ги раздали на децата за талисмани. По три гроша парчето. Такъв адет имало.
Аз съм Георги. Викат ми Ловчанлията, понеже съм роден в Ловеч. В София ме изпрати баща ми да се уча на четмо и писмо. Сега работя като печатар. Гошко цигането ми разказа за последните мигове на Димитра Общия, а аз ще ви разкажа за последните дни на бай Васил Дякона.
От три години съм в София. Имах късмета животът да ме срещне с бай Атанас Доктора. Живея в дома му. От сутрин до към обяд ходя в едно от местните школа. Вече чета, пиша и съм прочел първите си книги. Много обичам да чета вечер. Често се случва да заспя с книга в ръцете. Чудно е как докато чета, мислите ми ме отвеждат сред героите. Виждам непознати земи, усещам непознати чувства. Допадат ми приключенските книги. Докторът ми даде няколко такива. Книгите сякаш ми показват картини, но картини с необикновени цветове, които галят очите. Започнах да гледам на света с други очи.
Следобедите ми минават в печатницата. Това е занаятът, за който учих. В началото беше трудно, но с времето и особено след като научих буквите и започнах да ги свързвам в думи, да разбирам цели изречения и фрази – всичко стана интересно. Чрез моя труд създаваме вестници, а понякога печатаме и цели книги. Хем работя, хем знам какво се случва по нашите земи, а и по големия свят.
Всичко се промени от разговорите с бай Атанас Доктора. Често се случваше да му помагам в работата. Ходил съм с него и по домовете на пациенти. Не малко пъти той ми е казвал, че нещата ми идват отръки и вижда, че имам отношение към болните. „Към болния човек трябва да се подхожда внимателно и с разбиране. Всеки детайл е важен, когато общуваш с болните, а по принцип и с хората като цяло“. Така ми казваше той. Отделно разговорите, които някои вечери водихме определено разширяваха знанията ми за всичко. Книгите, които ми даваше да чета, бяха като бленувани мигове, на които се наслаждавах.
Откакто започнах да чиракувам в печатницата знаех, че това ще е моят занаят. Но да, всичко взе да се променя заради Доктора. В мислите ми все по-настоятелно взе да се прокрадва възможността да стана лекар. Да, мислите ми се променяха, но тогава още не знаех колко бързо щяха да се развият нещата в неочаквана насока.
Всичко започна един зимен ден към края на 1872 г. Заради работата в печатницата не успях да си отида за празниците у дома. Това много ме натъжи, защото ми липсваха мама и тате. Липсваше ми моят дом. Посрещнах Новата година в дома на Доктора. Той нямаше семейство. Разбрах тази вечер от него, че е родом от Троянско. Майка му починала при раждането му. Баща му го отгледал сам. Когато завършил местното килийно училище, го изпратил в Париж да учи за доктор. След шест години се върнал в родния Троян. Последвали щастливи години, в които работел успешно като доктор в града. Хората го уважавали. С баща си ремонтирали старата къща като построили и ново крило. Атанас се залюбил със стара своя съученичка Мария и бързо се взели. Времето летяло, а тя забременяла. Карала седмия месец, когато настъпил обратът. Отивайки към пазара минала в близост до няколко турски заптиета, които видимо се карали. Незнайно поради каква причина единият измъкнал револвер и в настаналото боричкане възпроизвел изстрел. Куршумът ударил в главата минаващата Мария и я убил на място. Развоят на разказа ме шокира и остави без думи. Сълзите започнаха да се стичат по лицето на Доктора. Той отпи от ракийката и въздъхна тежко. След минута на смразяващо мълчание Доктора продължи разказа си. Погребали жена му, а убилият я турчин даже не бил вкаран в затвора. Не стига всичко това, но както казвали старите хора „нещастието не идва само“. Седмица след смъртта на съпругата Мария се споминал и баща му.
„Боже, колко мъка има по тоз свят, Боже“ си казах наум и се чудих как да продължа с Доктора, но неочаквано подкрепата дойде от негова страна. Той въздъхна, усмихна се и ме потупа по рамото.
– Странно нещо е животът, момчето ми! Едно е важно да знаеш – Господ ни го е дал, за да го живеем! Трудности по пътя винаги ще има, но е важно след всеки удар да можеш да се изправиш и да продължиш. Ново начало ми трябваше на мен и както виждаш сега съм тук, в София. Хубаво си говорим ние с теб, но усещам, че ракийката ми дойде в повече и ти предлагам да лягаме. Срещнахме Новата година дай да отморим малко! – Добре, бай Атанасе!
– Утре съм ти подготвил нова книга и ще ти разкажа една история, свързана с нея. Сега лягай, момче! Лека да е нощта ти и хубави сънища!
– Лека нощ и на теб, Докторе! Чакам с нетърпение утрешния разказ и книга!
Разбира се, от вълнение не можах да мигна. Сутринта отидох до печатницата и денят ми мина в работа. Превъзбуден бях и вече очаквах новата книга да е в ръцете ми. Само че нещата не се случиха както трябваше да се случат. Когато се прибрах, в дома на Доктора имаше двама мъже. Моето влизане смути непознатите. Бай Атанас ме посрещна и ми каза, че тази вечер е зает и има да обсъжда с тези хора едни дела. Помоли ме да си отида в стаята.
Трябва да призная, че останах много разочарован. До късно вечерта останаха двамината непознати. През вратата чувах как разпалено обсъждаха нещо. Чувах дори как се тропаше силно по масата от време на време. После умората ме надви и съм заспал.
В новия ден нещата се повториха. Третата вечер също дойдоха други трима непознати и аз отново не успях да поговоря с Доктора.
На следващата сутрин се засякохме с бай Атанас на закуска. Той изглеждаше съкрушен. Човек ще каже, че не беше спал от няколко дни. Движенията му бяха забавени, а сенките под очите му издаваха точно това. Той ме погледна и ме попита:
– Искаш ли чай, момче?
– Да, благодаря, бай Атанасе! С удоволствие.
Имах още време до работа и спокойно го наблюдавах как сложи чайника на печката. Докато водата заври, подготви няколко изсушени билки и плодове. Харесвах чая, който Доктора сам си приготвяше. Всичко минаваше в пълно мълчание. Най- накрая бай Атанас наля чай в двете порцеланови чаши и седна на масата срещу мен.
– Първо искам да ти се извиня за тези дни. Случи се обаче нещо много лошо. Хората, които идваха у нас, са доста мнителни и затова трябваше да си стоиш в стаята.
– Не се притеснявай, бай Атанасе. А какво се е случило?
Той ме погледна право в очите и все едно търсеше някакъв отговор.
– От Ловеч си, нали?
– Да, от Ловеч съм.
– Искам да те питам нещо и ми отговори честно.
– Слушам те … – Почувствах се странно.
– Знаеш ли кой е Васил Левски?
Тръпки полазиха по цялото ми тяло. Дъхът ми спря и първо ми идваше да кажа „не“, но това нямаше да е истината. Знаех кой е Васил Левски. Няколко пъти беше идвал у дома 
при баща ми. Аз бях малък, но тоз човек ми беше много интересен. Винаги се закачаше с мен и ми пееше. Разказваше ми истории за минали времена и славни наши българи. А когато минеше вечерята и те оставаха с баща ми да говорят по мъжки дела, както татко ми казваше, много исках да съм до тях. Това винаги ядосваше татко и той ме караше да отида в другата стая при майка и сестрите ми. Веднъж младият русокос момък ме погледна със сините си очи и явно усети разочарованието ми. Потупа баща ми по рамото и му каза:
– Прощавай, Стояне, че в твоята къща ще ти река друго на твоите мисли, но нека остане юначето. Ако му разрешиш, той ще ни обещае, че ще пази тайна и ако каже на някой – страшно! Голям змей ще се спусне от планината и ей така ще го хапне за закуска – каза момъкът, разперил ръцете си като крила на змей и си преправи гласа, за да звучи страшно.
Баща ми се подсмихна под мустак и сериозно отговори:
– Така да бъде, Дяконе! Обещаваш ли, сине?
– Да, татко, обещавам! – не знам каква тайна трябваше да пазя, но всеки път се повтаряше едно и също. Аз седях близо до тях до огнището. По някое време усещах как ме завиват със стария мечи кожух на дядо. Когато поглеждах, виждах младия синеок момък, който ме погалваше по лицето, усмихваше ми се благо и подпъхваше краищата на кожуха под мен. Така сладко заспивах, унесен от топлината, кожуха, думите на баща ми и главно на момъка. Чувах ги в просъница. Докато си спомнях тези неща, винаги в ума ми изникваше думата свобода. Тази дума ми се е запечатала в съзнанието. С такъв плам я казваше този човек. Тогава не знаех какво значи и често питах баща ми след това. Той се ядосваше и ми припомняше за змеят. „Момчето ми, слушай ме внимателно! На никого и по никакъв повод да не казваш за тези срещи у нас. Забрави какво си виждал и чувал!“
Свобода….отекна в ума ми, докато бай Атанас седеше срещу мен и чакаше отговора ми. Явно усети притеснението ми и каза:
– Виж, Георги! Аз знам за баща ти и делата, които са вършили именно с Васил Левски. Ситуацията е такава – това, което баща ти е правил с Дякона в Ловеч, аз го правя тук в София, така че спокойно!
Само успях да въздъхна от облекчение и Доктора продължи:
– Започнах с това, че нещо лошо се е случило. Това, което е станало, момчето ми е, че Левски е заловен от турците край едно село до Ловеч. Къкрина, сигурно го знаеш. Тия дни ще го докарат в София, за да го съдят.
Двамата седяхме и се гледахме безмълвно. Очите на Доктора се насълзиха, а аз се върнах в детството си – „Моят батко със змея и свободата е хванат?! Сега чак разбрах думите му, които чух една вечер у нас край огнището: „Сложили сме си главите в торбата и туй то! Или свобода, или смърт“.
Гласът на Доктора ме върна:
– Сега лягай, а утре ще те помоля за нещо. Ще дойда да те взема след работа и искам да те заведа на едно място.
Утрото настъпи и когато отидох в кухнята, за да закуся, видях, че Доктора вече е излязъл.
Както ми каза, така и стана. Към 4 часа следобед мина през работата и ме взе. Цял ден беше валял сняг. Бавно се придвижвахме към мястото, към което бай Атанас искаше да 
ме заведе. От вълнение не усещах студа, който беше сковал града. Виждах само чистота и проблясъците на пухкавия сняг, които ме караха да замижавам. Дърветата отново имаха корони, но този път всички бяха в един цвят. А дали бяха корони или топли, бели завивки за зимния сън? Докато вървяхме, се случваше под тежестта на снега някой клон да изпука протяжно и с трясък бялата пелена да се стовари на земята. Звукът, който издаваше дървото, ми заприличваше на ядосано изръмжаване, защото някой им е дръпнал топлата завивка. Несъзнателно почвах да стъпвам по-тихо, за да не наруша зимния им сън. Всичко беше завито с бяла пелена, а тишината бе чак оглушителна. Пушекът от комините на къщите бавно, сякаш и той бе задрямал, се издигаше към небето. Бяло-черната следа, която оставаше приличаше на леки щрихи по бялата приказна картина, която някой беше нарисувал. Изведнъж гласът на Доктора ме разбуди от унеса:
– Пристигнахме, моето момче. Това е едно от двете места, които исках да ти покажа.
Пред нас се издигаха червените стени на ротондата. Добре я знаех тази постройка. Тя носеше името на моят светец Георги.
– Сигурен съм, че добре знаеш историята на тази черква. Това, което искам да ти разкажа, е свързано с наш светец, българин. На колко години си, Гоше?
– Осемнадесет ще навърша след три месеца, бай Атанасе.
– Точно на 18 години е бил и този наш светец, когато е убит от турците. Неговото име също е било Георги. Отказал е да смени вярата си и тук някъде, близо до това място е запален жив. Когато го водели към кладата, били завързали здраво ръцете му, но от разгорелия се огън въжетата прогорели и те се освободили. Георги започнал да се кръсти и да споменава нашия Бог Исус Христос. Един ядосан турчин от насъбралата се тълпа взел голямо дърво и с все сила го ударил по главата. Това го убило на място, но огънят така и не могъл да изгори тялото му. Тълпата започнала да се разотива, а останалите няколко заптиета само добавяли и добавяли сухи дърва, за да изгорят тялото му. Накрая и те си отишли. Тогава двама смели българи взели тялото на Георги и тайно го занесли на едно място, за да го погребат. Ела след мен, моето момче!
Всичко ми беше като на сън. Бавно тръгнах след бай Атанас. Започна да се стъмва и колкото и да познавах този район се обърках накъде точно вървим. Стигнахме до една малка сграда. По белия кръст в средата на покрива точно над вратата разбрах, че това е църква. Влязохме и се прекръстихме. Срещна ни един поп, който явно се познаваше с бай Атанас. Размениха няколко думи и Доктора ми кимна да го последвам. Отчето отключи стара дървена врата с тежък метален обков. Влязохме в малко помещение, където имаше няколко свещника, икони и една голяма дървена маса с тъмночервена покривка. Масата бе отрупана с незапалени свещи, стари книги и няколко сребърни кръста. Доктора и отчето хванаха масата в двата ѝ края и я поместиха на една страна. После дръпнаха постлания килим. В едва забележими две дупки в каменния под отчето сложи две тънки метални пръчки, които извади от джоба си. В края на тези пръчки бе омотана кожа и служеше за дръжка. След лек напън нещо изпука и се очерта каменен плот, който духовникът отмести. Той се изправи и се прекръсти няколко пъти. Същото 
стори и бай Атанас и ми кимна да дойда.
– Ела, момче! Тук лежат мощите на светеца, за когото преди малко ти разправях. Прекръсти се и коленичи! Помоли светеца за здраве! Помоли го и за сила, защото ще ти трябва.
Сторих всичко така, както ми бе казано. Усещах аромата на тамян и свещи, а пламъкът от мъждукащата светлина извайваше страховити картини по стените на помещението. Чувах дишането си, а сърцето ми думкаше така, сякаш щеше да изскочи.
– Тук пред тебе, отче, пред останките на светеца искам прошка – каза Доктора. Искам прошка, защото без неговото съгласие ще въвлека това момче в непосилно бреме. Дано Господ да ми прости, но за добро го правя! Благослови го, отче!
Изведнъж осъзнах, че това момче бях аз. Попът ме доближи, започна да произнася молитви и ме докосна по лицето няколко пъти. Всъщност четири пъти за кръст!
Нямам спомен как сме се прибрали до дома на Доктора. Изведнъж осъзнах, че съм седнал на масата, а бай Атанас сипваше чай в двете чаши. Такова вълнение не бях изпитвал през целия си живот досега. А тепърва щях да разбера основното – това, в което Доктора каза, че ме е въвлякъл.
– Дякон Левски вече е в София, Гоше! В конака е заедно с мнозина, но е в отделна килия. Сутринта ме викнаха, за да го прегледам. Много лошо е ранен в областта на главата и то два пъти. Първо куршум е улучил областта на лявото ухо и е наранил костите на черепа. Отделно, предполагам с нож, е отрязана горната част на лявото му ухо. Раните много кървят. Почистих ги и смених превръзката, която са му турили в Търновград. Интересно е кой ме извика в конака. Казва се Иванчо Хаджипенчович. Засякохме се в Париж, където учех за доктор. Той учеше право. Оказа се, че сега той е един от членовете на специалната комисия, която ще съди Левски.
– Но как така? Той нали е българин.
– Така, така, момчето ми. Още откак се запознахме, личеше амбицията му. Сега явно ще прави мили очи на османската власт, за да расте нагоре. Разбрах, че бил съветник на Мидхат паша в управлението му на Дунавския вилает. После бил назначен в имперския Държавен съвет в Цариград. Сега разбираш ли как така е сред хората, които ще съдят Левски?
– Разбирам, бай Атанасе.
– Това, което не ти казах досега и без твое съгласие взех решение е, че те записах за свой помощник. Това ще рече, че доста често ще ходиш да сменяш превръзката на Дякона и ако се налага ще седиш в залата, където ще го разпитват.
Усетих как топлина плъзна в гърдите ми, тръгна по врата и накара ушите ми пламнаха.
– Но, бай Атанасе, аз…
– Виж сега, момче. Ние с теб трябва да се погрижим Дякон Левски да не пада ни телом, ни духом. Изключително важно е. Ще разпитват много хора и ще ги изправят срещу него, за да го предадат. Но аз вярвам, че съратниците му ще имат сили да устоят. Трябва да е добре Левски и да издържи, защото от тук ще го откарат в Цариград. Разбрах, че султанът лично искал да види тоз Джингиби как увисва на бесилото пред него. Тези мъже, които предните дни бяха у нас, са от различни комитети из страната. Трябва да знаеш, че тече организация и когато Левски тръгне към Цариград с трена, нашите момчета ще го освободят. На три места по различни маршрути ще има подготвена засада. Разбираш ли сега колко е важно да се погрижим Дякона да е добре?
– Разбирам, бай Атанасе. Какво ще искаш да направя?
– Утре е 5 януари. За първи път ще разпитват Левски. Рано сутринта ще отидеш в конака и ще търсиш Хаджипенчович. Ще кажеш на охраната, че аз те изпращам. Те ще знаят и ще те насочат. Той ще те заведе до килията на Левски. От теб искам да промиеш раната и да смениш превръзката. Ако видиш сгоден момент, разпитай Левски за туй онуй и му подскажи за организацията за освобождението му. А сега върви се наспи, че важен ден те чака утре. Аз ще ти приготвя в една чанта нещата за раните.
Както си и знаех не можах да мигна цяла нощ. Хем исках да дойде утрешния ден, хем ме обхващаше страх и не исках да идва. Така нощта се изтърколи и още по тъмно аз поех към конака. Всичко се случи, както Доктора ми каза. Иванчо Хаджипенчович ме съпроводи до килията. Лошото бе, че заедно с нас имаше двама турски стражари. Без никакви разговори и да съм действал бързо, така ми рече единият униформен.
Нямаше легло в килията. Левски беше седнал в един ъгъл с опрян в стената гръб. Бялата превръзка, която опасваше главата, от лявата му страна беше цялата в кръв. Беше със затворени очи, а на ръцете и краката си имаше големи вериги.
– Добро утро – рекох, но гласът, който излезе от устата ми, потрепери като на заекващ човек.
– Добро да е и твоето утро, момче – отвърна ми Левски и бавно отвори очи.
Да, тези сини очи. Това беше моят батко от детството със сините очи, русата коса и змея. Сега изглеждаше много зле. Русата му коса напластена с кръв и мръсотия беше като черна. Бялата риза, която носеше, в горната част също беше поела от кръвта му. Но очите му, очите му пак бяха огън. Загледа ме и все едно ме прониза. Почти убеден бях, че прочете всяка моя мисъл, а докато го правеше, аз направо не дишах.
– Действай, момче – извика един от турците.
– Дошъл съм да промия раните и да сменя превръзката…- промълвих на Дякона. – Казах без разговори, момче! Действай бързо, че ни чакат горе!
Левски ми кимна и аз се наведох. Бавно размотах старата превръзка. Лъхна ме онази миризма на кръв. Започнах да промивам раните. Когато се доближих по-близко до Левски, той ми прошепна: „Нали не си забравил момче – на никого нито дума, защото змеят ще дойде от планината“. Ръцете ми се разтрепериха и сълзите избиха от очите ми. Намокриха бузите ми. Познал ме беше, помнеше ме! Искаше ми се да го прегърна, но се овладях. Тайно избърсах сълзите и довърших превръзката.
– Бъди спокоен, Дяконе. Всичко ще се оправи. Подготвяме го – прошепнах аз.
– Казах без разговори, момче – извика силно турчинът и влезе в килията. Видя, че съм готов и ме бутна по тила. – Излизай сега оттук и отивай горе в залата. После извика на Левски да става, но след като видя, че се мъчи да се изправи, викна другия униформен, за да го вдигнат. На другия това явно не хареса му това и замърмори нещо. След като го изправиха, единият турчин мина пред него, а онзи недоволният вървеше след Дякона. Докато вървяха към залата, този зад Левски го ритна няколко пъти в краката. На третото ритане Васил изведнъж спря и се обърна. Погледна турчина право в очите. Нищо не му каза, само го гледаше. Мрачната физиономия на турчина постепенно премина в изплашен поглед, който избягваше очите на Левски. Раменете му се отпуснаха и всеки момент очаквах да тръгне на заден ход, но викът на неговия колега и веригите, които той дръпна, върнаха действителността. А тя бе тежка.
Цял час разпитваха Левски. В началото той гордо се бе изпънал и отговаряше ясно и силно. С течение на времето започна да потреперва и да залита наляво. Донесоха му стол, който той отказа. Върнаха го в килията, но един от турците ми каза, че след час пак ще го разпитват. Останах в залата и видях как разпитваха други хора. Каква бе изненадата ми, след като ги чух как 
предаваха Левски един след друг и го изкарваха виновен, защото под заплаха ги е накарал да стават членове на комитетите. А каква я мислеше Доктора снощи. Щели да издържат на натиска съратниците на Левски. Боже мили!
След час отново доведоха Левски. Един по един викаха съратниците му и всички го сочеха. Той е Левски! Той ни принуди! Ние от страх такова…
Гледах Дякона и виждах как отмалява пред очите ми. Този път използва стола. Прие предателствата наглед спокойно и въпреки, че всички го сочеха и зовяха Левски, той само казваше , че не ги познава. Имал тайни задачи и почти никого не познавал. Показвал или му показвали таен знак в покрайнините на даден град или село и му предавали писма или той предавал такива. Никой от тези не познавал. Чудех се каква сила имаше този човек. От една страна тежките рани, а от друга да гледаш как в очите ти те предават твои доскорошни съратници, с които клетви сте полагали. Седеше там като самотна скала в море от низост и безвремие, но всички яростни вълни се разбиваха в него без да го разрушат. Поне така изглеждаше.
Всичко това се повтори още шест пъти. От 5 януари до 9 януари шест пъти разпитваха Левски. Цяла седмица бях там. Бях до него и не можех да му помогна. Това ме разяждаше отвътре. Всяка вечер говорихме с Доктора и му разказвах. За жалост много стриктно стражарите следяха да няма разговори между нас, когато сменях превръзката и почти нищо не можехме да си кажем с Левски. Само първия ден. Разказах на бай Атанас как 
Дякона ме беше познал. Тогава в килията се сдържах, но в кухнята на Доктора изведнъж емоцията ми се отприщи и си поплаках. По-късно от Доктора разбрах, че местата за засадите по влаковите линии са уточнени и над 30 човека са вече готови за действие. Само чакаха вест, кога ще тръгне конвоят към Цариград. Това ме стопли.
Добре мина и последният разпит на Левски. Викнаха пред него съратниците му, с които е бил в Къкринското ханче. Двамината видимо бяха страдалци. Турците ги бяха пребили от бой още там. Не по-различно беше и тук. Въпреки мъките те не се бяха пречупили. И двамата отричаха да познават Левски. По-късно от Доктора разбрах, че това са били едни от най-близките му хора и много важна работа имали в комитетите. Виждах как Дякона възвърна сили. По-късно, докато сменях превръзката му, успя да ми промълви „Видя ли ги днес моите момчета. Лъвове!“. Аз от своя страна преди да ме дръпне турчина, му казах, че над 30 такива лъвове вече са готови и чакат да тръгнете за Цариград. Преди да си тръгна Левски ме хвана за ръката и ми се усмихна.
– Благодаря за грижите, момче. До скоро!
– Почивай си, бай Василе, и дръж главата изправена!
– Хей, мискинин! Казах ли без разговори!
– Раните са лоши, ефенди. Просто му казах да не накланя главата си надолу, за да не кърви.
– Хайде, хайде…омитай се вече. Свършил си, гледам. Утре и след него ден не ни трябваш тук. На третия ден мини от тук и ще ти се каже кога пак да идваш.
Вечерта разказах на Доктора и настроението ни бе приповдигнато. На другия ден нямаше да ходя в конака пък ми бе и почивен ден в работата. Сутринта станах и реших да пиша на нашите. Как ми се искаше да им разправя всичко за бай Васил и моята работа, но щях да им разкажа, като си ида. Надявах се да е скоро! Написах писмото и се облякох. Отидох до пощата и го пуснах. Денят беше хубав. Снегът блещукаше, нямаше вятър, а слънчицето срамежливо се показваше чат-пат между облаците. Прииска ми се да се разходя. Минах през Ротондата и си припомних оная вечер с Доктора. Осемнадесетгодишен младеж, а каква сила на духа. Левски и той…сигурно нямаше и тридесет години. Какви мъже са се раждали и се раждат по нашите земи и то в тези тъмни години. Защо ме доведе тук Доктора? Защо ми показа тайната на светеца и неговите мощи? Дали съм достоен и мога ли да бъда смел като светеца или като Левски? Вървях и си задавах тези въпроси, но вече усещах промяната в себе си. Тази свобода на вярата и съществуването все повече ме вълнуваха. Не виждах как можех спокойно да чиракувам или да работя, като знаех, че не съм свободен. Как сме живели така несвободни стотици години? Защо другите държави са ни оставили като изкупителна жертва на кладата? Живот ли бе това да продължиш, след като са убили бременната ти жена, а убиецът спокойно продължава да се разхожда из града ти ненаказан? Отмъщението ли беше пътят в този случай или нещо друго? Тогава осъзнах. Докторът не бе избрал пътя на отмъщението! Той бе продължил живота и работата си да бъде полезен на хората и да ги лекува. Но бе избрал и пътя на промяната, а той се следваше само ако осъзнаеш промяната първо вътре в себе си. Да разбудиш и лекуваш духа на хората, да им отвориш очите за истински стойностните неща, това правеха Доктора и Левски.
Така унесен в мисли бях стигнал до края на града. Когато се огледах, видях хубава църква. 
Реших да запаля свещичка за здраве и влязох. Прекръстих се и видях отчето да почиства централния иконостас. Ръцете на някой майстор бяха изваяли от това парче дърво прекрасни резби. Светлината на свещите се отразяваше по бляскавия лак и мястото сияеше.
– Отче, добър ден! Благослови ме!
– Нека Иисус да те благослови, момко, и да бъде с тебе там, където ще ходиш – каза отчето и протегна ръка към мен, като ме прекръсти. Целунах ръката му.
– Отче, прощавай за невежеството ми, но кой храм е това?
– Това е Света София Премъдрост Божия, чедо. Откъде си?
– От Ловеч съм, отче. Тук уча и чиракувам.
– Така, така, чедо! Учение и вяра в Бога. Я да те запитам аз нещо. Отидоха ли си онез турски войници и работниците ей там до храма, дето работиха? Цяла сутрин и обед чукат, тропат и оногвоз страшилище правят.
– Не обърнах внимание, отче. Ако искаш, ще ида да видя.
– Остави, чедо! Напрегнат съм явно. Утре ме викат да изповядам един чиляк. Ще го бесят. Били го осъдили в конака. И това бесило нарочно до храма ще го дигнат. Жив и здрав бъди, момко – каза той и се запъти нанякъде в храма.
Аз постоях още малко. Разгледах стенописите и запалих свещичка за здраве на семейството ми. Споменах в молитвата си Доктора и Левски. Тръгнах да си ходя и преди да изляза, се обърнах към олтара и се прекръстих, както беше редно. Блясъкът от снега навън ме заслепи и притворих очи. В храма светлината бе оскъдна. Когато попривикна зрението ми на този преход, забелязах в далечината струпан на едно място десетина души. Мернах синята турска униформа сред няколко от тях и реших да не любопитствам. Но това, което се виждаше, смрази кръвта ми. Насред една поляна покрита с бяла снежна пелена, стърчеше черно бесило. Белият сняг навсякъде около него го караше да изпъква. Откак бях в София, няколко пъти бях виждал бесилки и обесени хора. Не мога да кажа, че се свиква, но турците се бяха разлютили напоследък. И все пак, когато видях това бесило, излизайки от храма, все едно нещо ме удари. Страховити мисли нахлуха в главата ми като студен вятър и ме вледениха. Точно в този момент задуха и силен вятър, който започна да си играе със снега и го запращаше с все сила в лицето ми. Обърнах се с гръб към вятъра и бесилото. Вдигнах яката на палтото си и тръгнах към дома на Доктора. Денят се бе изнизал и бай Атанас вече си бе у дома. Вечеряхме и му разказах за това, което бях видял близо да църквата. Той застина за миг и може би го връхлетяха моите мисли.
– Утре аз ще отида до конака, Гоше. Малко ме притесни това, което ми казваш, и искам да поразпитам Иванчо Хаджипенчович.
Така и стана на другия ден. Вестите, които Доктора донесе потвърдиха опасенията ни. Комисията, на която член бе Хаджипенчович, постановила присъда на много от задържаните. Почти всички бяха осъдени на каторга главно в крепостта Диарбекир. Имаше и две смъртни присъди – на Левски и на Димитър Общи. Утре щяха да обесят Общия. След като Доктора ми каза всичко това, само успях да смотолевя:
– Но нали няма да обесят и Левски?
– Не и утре, момче. Чакат потвърждение от султана, но според мен случващото се е добър знак за Левски и за нашата организация. Както си и говорихме в началото, султанът иска да види с очите си обесването на Левски, а това може да стане само в Цариград. Едва ли той ще се вдигне и ще дойде в някаква си провинция.
Така си говорихме с бай Атанас и се успокоявахме. На другия ден като се прибирах от работа срещнах моето адашче – Гошко цигането. Много го харесвах. Винаги усмихнат, все се закачахме. Именно той ми разказа за случилото се сутринта и обесването на Димитър Общи.
– Три гроша ми дай и въже от бесилото ще ти дам против уроки.
– Не вярвам на тия неща, адашче.
– Хайде де, дай ми три парички и ще ти дам това парче от бесилото, а като обесят и онзи главния, Джингиби ще ти дам парче и от неговото бесило за без пари.
– Какво каза? – извиках аз и го хванах за яката. Повтори какво каза, момче, и къде чу това за другото бесене?
Викът ми и здравият захват на яката му го изплашиха.
– Пусни ме бе, бате! Нищо не съм ти направил.
– Откъде чу това, което ми каза за Джингиби?
– Един от турците, бе, бате, той така ми каза. Джингиби, вика, ще го бесим и него тук.
– Ела да те черпя една чорба, адашче – казах аз, като усетих, че съм прекалил.
Вечерта разказах на бай Атанас за случката. Усетих и неговото притеснение.
Времето си минаваше и януари месец се изниза. След последното ходене на Доктора ме викнаха само още веднъж да сменя превръзката на Левски. Тогава ми се видя много отпаднал, а раните не само, че не заздравяваха, а ставаха по-зле.
Беше 2 февруари, когато отново ме викнаха в конака. На този ден отбелязвахме Петльовден. Татко ми е разказвал легенда, идваща от село Еркеч. Тя е свързана с кръвния данък и събирането на млади момчета за еничарския корпус. Та според тази легенда една българска майка скрила сина си и казала на турците, че по-скоро ще го убие сама, отколкото да го даде за еничарин. Вечерта тя заклала един петел и с кръвта му опръскала външната врата и земята пред нея. Турците, като дошли повторно и видели кръвта, се стъписали от жестокостта на майката и повече не се върнали да събират кръвен данък в селото.
Това, че ме викаха точно на този ден, ми се стори добър знак.
Отидох в конака и ме съпроводиха до килията на Левски. Влезнах и се смразих. Дяконът 
изглеждаше много зле. Едвам ми кимна за поздрав и леката усмивка, с която ме дари, сякаш го проряза. Когато размотавах превръзката, ме лъхна ужасна миризма на гной. Главата му бе отекла и имаше температура. По всичко личеше, че раните са се възпалили. Леко ги промих, като се опитвах да не го заболи. Сложих няколко листа от Дебела Мара, които ми беше дал Доктора. Явно очакваше раните да се възпалят. Започнах да омотавам главата на Левски и пристегнах превръзката. Очите ми се бяха насълзили, а Левски ме гледаше. Както и при първото ни виждане тук, когато тръгнах да се изправям, той ме хвана за ръката и ми прошепна:
– Ти ми беше утехата тук, момче. Благодаря за грижите ти и сполай ти! Да пратиш хабер на Доктора и на баща си! Сбогом, синко, и ме споменувай с добро!
– Ама … не така, бай Василе! До скоро да си кажем! Нали така…до скоро, Бай Василе – почти разплакан запелтечих аз. После се обърнах към турчина и видях, че ме гледа, но нищо не направи. Не го бях виждал досега. Кимна ми и ми рече:
– Добре си се грижил за него, момче. Казвам се Мехмед Юмер и аз ще ръководя обесването му. Знам, че не са позволени разговори, но все пак сме хора. Можеш да се сбогуваш с него.
Всичко ми стана ясно и ме удари като гръм. Само успях да седна на земята срещу Левски и го хванах за раменете. Той ме гледаше със сините си очи. Заридах като малко дете. Заплака и той.
– Плачат само истинските мъже, Георги, а ти вече си точно такъв. Какъв юнак си станал само. Баща ти ще се гордее с теб.
– Няма да те забравя, бай Василе!
– Сполай ти, Георги, и продължете делото! Да запалиш свещичка подир гибелта ми и ме споменувай в молитвите си като Дякон Игнатий. Сбогом! – каза той и стисна раменете ми.
– Сбогом, бай Василе – отговорих му аз и го прегърнах силно.
***
И така, аз, Мехмед Юмер, в рамките на един месец щях да ръководя втора екзекуция. Само като си спомнех за първата и ми прималяваше. Сега стоя пред килията на баш комитата на гяурите и го гледам. Изучавам го с поглед. При него е докторчето, позволих им да се сбогуват. Това момче цял месец се е грижилo за него.
Щом се сбогуваха, отворих килията. Докторчето ми благодари и си тръгна. Заключих вратата и се загледах отново в гяурина. Погледна ме и той и рече:
– Сполай ти за добрината, ага!
– Джингиби, гледам те и си мисля. И ти ли ще ми правиш проблеми като твоя приятел Димитър Общия?
– Васил ме зоват, ага. Какви проблеми ще ти правя, като ме гледаш? Аз на краката си вече не мога да стоя. Тя моята свърши вече, ага.
– Седя и те гледам, Василе …говорим си добре. Не ми изглеждаш на лош човек. Защо ти е трябвало да тръгваш оръжие да дигаш срещу такива като мен?
– Гледам те и аз, Мехмед, и ти го казвам направо. Не срещу теб и турците вдигнах оръжие, а срещу султана и поквареното управление. Едничка свобода нам ни е нужна, за да се почувстваме и ние хора, а с мен или без мен ще си я вземем. Тъй да знаеш.
– Без свобода сме заникъде и право казваш за властта, Василе. Покварена e! Страдаме и ние. Аз реших! Ако сред три дни краката ти не те държат, лично на мен ще може да се опреш за последния си път. Знам, че искаш да го минеш достойно. А сега си почивай, Василе!
– Сполай ти, друже!
Достоен мъж е това, помислих си. Жалко, че такъв човек курбан за султана ще стане.
Излязох от конака и се прибрах.
Четирите дни до екзекуцията хвръкнаха. На 5 февруари вечерта лично отидох до бесилото и обстойно го прегледах. Никъде не намерих ледени късове по дървото. На другата сутрин щях отново да направя същото лично. За тези неща не разчитах на друг. След като се уверих, че всичко е наред отидох в конака. Бях решил да видя Васил. Поздравих го. Той отвърна на поздрава, но видимо беше много зле. Един от стражарите на пост ми каза, че нощем бълнувал и целият се тресял. Явно температурата му беше висока.
Попитах го дали иска нещо за ядене, но той отказа. Поиска само малко водица. Отворих вратата на килията и му помогнах да отпие. Целият гореше.
– Да викна ли доктора, Василе?
– Доктора? Че да ме оправи, а утре ти да ме обесиш – каза той и с болка се усмихна.
Усмихнах се и аз. Какъв дух само имаше тоз чиляк! Тогава реших и му казах:
– Василе, казват Дякон си бил. Така ли е?
– Така е, Мехмед. Дякон Игнатий.
– Не е редно, но ще ти кажа нещо. По нашите закони дори престъпник да си, ако след смъртта тялото ти бъде поискано от хора от твоята вяра, им го даваме. Твои хора са направили това и след смъртта ти да знаеш, че ще бъдеш погребан по вашите обичаи.
– Здрав да си , Мехмед! Благодаря ти за думите!
– До утре заран, Василе и предложението ми за помощта още важи – каза Мехмед и събра дланите си за молитва. Леко се наклони и повтори седем пъти:
– Ас’илюл-лаахаль-азиим, раббиль-‘аршиль-‘азиим аи йашьфиякь (Аз моля Великия Творец, Господа на Великия Трон за твоето изцеление).
После тръгна по коридора. „Защо го излъгах и аз не знам. Като го гледах, ми стана тъжно. Видях, че се усмихна и успокои. Сега ще си отида и дано да поспя малко“.
В това време Левски остана отново сам в килията.
„Не друго, а тази самота ме смачка направо“ – си мислеше той. – „Почти месец сам. Нарочно ме отделиха от всички други. Добре, че бяха посещенията на това момче Георги. Какъв юнак само е станал наистина. Ще ми липсва майка ми, сестричката ми, брат ми! 
Ловеч ще ми липсва. Всичко ще ми липсва! Ех, Василе, Василе! Стигна дотук пътят ти. Струваше ли си? Какво ще стане с цялата работа, след като мен няма да ме има вече? Мислено обиколих всички пътища, където бях минал, и търсих грешката си. Вече знам. Аз съм просто човек, допускал съм много грешки, но не съжалявам за нищо. Всичко си струваше. Дори фактът, че един турчин, който утре ще ръководи обесването ми, видя в мен човек, а не гяур, също ми е достатъчен, за да кажа, че си струва. Та този турчин дори реши да успокои душата ми и благородно ме излъга за погребението. Хора сме и трябва да се отнасяме помежду си като хора. С достойнство и уважение! Ах, как ме боли главата“.
Такива мисли минаваха през ума на Левски последната нощ. Той събра сили и се обърна, коленичейки. Доближи ръцете си в молитвена поза и зашепна:
- Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето Царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес,
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на нашите длъжници,
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от лукавия;
защото Твое е царството,
и силата, и славата вовеки.
Амин.
Дай ми сили, Господи да извървя последния си път достойно!
После се прекръсти и се отпусна на пода, който беше покрит със слама.
Утрото бе доста мразовито. Както се бе зарекъл, Мехмед обходи терена и провери бесилото. Макар и рано вече се беше събрала тълпа. Тук-таме се чуваха тъпани и вой на зурли. Турци, цигани – деца и възрастни чакаха да видят как Джингиби ще увисне на бесилото.
Мехмед допи чая си и даде заповед на Саид да изведе в две колони стражарите и войниците. После нареди на двама свои подчинени да го последват към килията на Левски. – Да ти казвам добро утро, не е добро, Василе! Време е!
– Времето е в нас и ние сме в него, Мехмед! – каза Левски и със сетни сили тръгна да се изправя. Краката му едвам го държаха. Мехмед отключи килията и понечи да му помогне, но Левски само вдигна дясната си ръка и му кимна. Турчинът отстъпи и му направи място да излезе. Четиримата поеха към изхода на сградата.
Повече от месец Левски беше в конака, затворен сам в килията. Когато излезе на прага се спря и вдиша с пълна сила от свежия въздух. После тръгна. Очите му погледнаха към ясното синьо небе и възвърнаха онази свежест и блясък. Той пое в последния си път и щеше да го извърви достойно. Погледът му обходи къщите, видя църквата „Света София“ и белия ѝ кръст. Видя планината Витоша. Съзря за последен път горите и полята, ширнали се пред него. Вятърът го погали и разроши косите му, а земята, на която стъпваше, сякаш му даваше сили. Чу как Мехмед даде заповед и войниците се 
отдръпнаха от Левски на 4-5 метра разстояние. Оставиха го насаме с един български поп. Чуваше се как попът четеше някаква молитва. Мехмед видя как Левски му каза нещо, а после се наведе към него и целуна кръста, който висеше на врата му. Двамата се разделиха, а Левски сам, без никой да му подвиква, тръгна към бесилото. Войниците отново направиха две колони, стигащи до дървените греди на бесилото.
Васил крачеше със сетни сили. Докато вървеше, погледна бесилото, което вече бе на двайсетина метра от него. Две дълги отвесни греди и една напречна. Струваше му се, че чернееха. Заприлича му на порта. Да, точно така – отворена порта. Събра сили и се усмихна. „Идвам, Господи! Прости греховете ми, прости всяка лоша дума, мисъл или действие. Покайвам се. Отричам се от греха и дявола. Оставям се на Теб, Боже, вземи си ме! Амин!“
Шумът стана нетърпим и Мехмед се напрегна. Искаше всичко да свърши по-бързо. Видя как двама от неговите вдигнаха Левски и го качиха на дървеното буре.
Два гласа се чуха ясно въпреки шума. Първият бе на Левски:
– Боже, избави България!
Вторият бе на Мехмед Юмер, който даде заповедта, като извика:
– Саиб!
Двама човека отвърнаха глава от последвалата сцена. Първият бе отчето, койте извърна глава и се прекръсти три пъти поред. Вторият бе Мехмед, който обърна главата си и бързо изтри очите си.
***
Чаят изстиваше, но никой от двамата не бе и докоснал чашите.
– Каква я мислихме, каква стана – рече Доктора. Всичко свърши. Загубихме го!
– Байо, не може така да свърши! Мисля си нещо и ще ти го река, пък ти отсъди безумно ли е.
– Какво ти е на ума, Гоше?
– Сещащ ли се как ми разказа са светеца с моето име?
– Да, спомням си.
– Тогава ми разказа и какво е станало след смъртта му. Двамина смели българи са взели тялото му и са го пренесли в църквата, за да е на свято място и да бъде погребан по нашата вяра.
– Да, така е станало, Гоше. Видя къде почиват мощите на светеца. И какво общо виждаш тук, думай ми.
– Байо, двамина смели българи са пренесли тялото на светеца. ред е на нас двамата да направим същото с тялото на Левски!
Доктора остана безмълвен – това, което момчето каза, го разтърси. Видя как в миг момчето срещу него стана мъж. Атанас знаеше, че никой българин нямаше да иска тялото на Левски, страх беше сковал цяла София. Градът бе опасан с турски войници и покрай тоя процес в Конака всички се бяха разлютили. Знаеше и какво ще последва с тялото на Левски. Иванчо Хаджипенчович някак с гордост преди час , когато се видяха му каза, че ще бесят главатаря. Потвърждение от султана дошло. Заповедта била обесеният да виси на бесилото до ранния следобед, а после тялото му да бъде откарано до „позорните гробища“ край мочурищата, където се погребвали самоубийците, намерените убити хора, обесените и въобще такива, на които не се полагало почтено погребение. Това ли заслужаваше Левски? Там, в блатата при нечестивите ли щеше да почива тялото му? Тази мисъл го вбеси и Доктора силно тропна по масата.
– Така ще стане, Гоше! Приживе не можахме да спасим Левски, след смъртта му ще го направим! Ние с теб, приятелю!
Двамата се прегърнаха силно и взеха да обмислят как да се случат нещата. Решиха да дадат няколко гроша на Гошко цигането, за да отиде с турците до гробището. На този студ бяха убедени, че никак няма да им се разправя с копаене на гробове и погребване. Гошко трябваше да се цани да отиде с тях да им помага. Ако се случеше така, решиха да му дадат три бели речни камъка, които да остави при гроба, за да го разпознаят после къде е. В близост до гробището беше кварталът Кюлуците и точно там живееше Христо Хамбарков. Той беше клисар на черквата „Св. Петка Самарджийска“ и член на софийския комитет. Доктора веднага трябваше да тръгне към него и да се уговорят да ги чака в близост с каручка и кон. Георги пък се облече и тръгна да дири адашчето си.
***
Половин час преди полунощ тримата смели българи бяха в каручката и тихо се придвижваха по пътя към Враждебна след успеха на мисията си. „Каква ирония“ – помисли си Атанас Доктора. – „През Вълчовия хан и Враждебна Левски идваше в София, а сега оттук ще мине, за да я напусне“.
По едно време Доктора рече на Христо да спре.
– Момци, тук се разделят пътищата ни. На мен се падна тежката задача да съм лошия вестоносец и да кажа на момчетата какво е станало. Те чакат за тая пуста засада…
– Докторе – рече Христо. И аз трябва да се връщам, че черквата ме чака. Момче, ще се оправиш ли сам?
– Не ме мислете мен, байовци – рече Георги Ловчанлията. Всеки има нещо важно да прави. Идете си със здраве и ако е дал Бог, пак ще се видим. Докторе, благодаря ти за всичко! Господ здраве да ти дава! Ще се видим скоро!
– Господ здраве да тава и на теб, Гоше, и да те пази по пътя! Решил ли си къде ще отидете с Дякона?
– Решил съм го, байо!
- Ела, момче – каза Доктора и двамината се прегърнаха мъжки и потупаха силно по рамената. И да се пазиш! Свободата ще я вземем, но после такива като теб ще трябват на нашата България, а не такива като моя познат Иванчо Хаджипенчович.
Тримата се разделиха и всеки тръгна по пътя си.
***
Васил Левски беше препогребан на хубаво място, близо до река и църква. Георги Ловчанлията загина в битка за свободата ни при върховете Шипка и Свети Никола. Не я доживя таз блянувана свобода! Доживя я Атанас Доктора. По-късно някои властимащи го прогониха от София. Той се върна в родния си Троян и там остана до края на дните си
Свободата я дочака и Иванчо Хаджипенчович. Стана виден гражданин. Избраха го за депутат в Учредителното събрание в Търново, което бе и първото Народно събрание на България след Освобождението. Гласува и първата българска конституция – Търновската. Става и член на държавния съвет и Върховния съд на Княжество България…
Автор на текста: Георги Савов