Родната къща на Васил Левски в град Карлово. Снимка Георги Савов

Тази история я няма в учебниците. Не може да се чуе и на официални научни конференции и семинари. Нея ще чуете сред приятели, разказана с неподражаемо майсторство от един от най-добрите ни прозаици Васко Жеков или пък от някой, посветил живота си да търси истината. Ето я и самата история:
През 1932 г. режисьорът Васил Гендов започва осъществяването на една своя мечта – да направи филм за Апостола на българската свобода. Филмът е „Бунтът на робите“ и неговите снимки някак естествено са в Карлово. Това е първият говорещ и музикален български филм. Както във всичките си дотогавашни проекти, Гендов е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля – в случая на самия Васил Левски. Част от снимките са в двора на къщата на Левски и режисьорът Гендов е потресен от вида му – неподдържан, обрасъл с бурени. В окаяно състояние и почти рухнала е и самата къща.
Тя е от ранния период на Възраждането. Строена е през 18. вeк от Кунчо Иванов, дядото на Левски, а след това е обитaвана от двамата му синове Иван и Въльо Кунчеви. Но в годините след Освобождението родната къща на Апостола тъне в забвение и е полусрутена. Отдавна е изоставена, опожарена през 1877 г., по време на Страшното. Половината от имота е превърната в сметище, а другата част е обсебена от съседите Чардаклиеви, които са братовчеди на Васил Левски, наследници на сестрата на Гина Кунчева – Дора Чардаклиева.
Не стига това, ами по време на снимките „върви упорит слух, че ще разрушат родния дом на Левски.“ – разказва Васко Жеков. Версиите за събарянето му са две. Според първата, официална версия общинската управа решила, че мястото, където била къщата, влизало в проект за ново шосе. Според втората, която карловци повече обичат да разказват, събарянето се налагало, защото къщата препречвала изгледа към кръчмата на кмета на Карлово по онова време.
Чул, че домът на Левски ще бъде разрушен, ужасеният режисьор зарязал филма и хукнал да спасява, каквото било останало. С още трима души от снимачния екип нахълтал при заместник-кмета, който му казал, че решението на общинския съвет не подлежи на обжалване. И точка!
В масовите сцени на филма взимал участие и военният полк. Гендов се сетил, че командир на Карловския гарнизон бил неговият далечен роднина полковник Петър Димков и отишъл при него. Малко известен факт е, че лечителят Петър Димков и полковник Петър Димков са едно и също лице. Когато изслушал разказа за подготвяното кощунство, Петър Димков кипнал. Наредил да приготвят гарнизонния файтон и двамата отишли при кмета Аристотел Янакиев, който започнал да мънка, че регулацията си е регулация и че нищо не можело да се направи. Решението си било решение.
Друг, още по-малко известен факт е, че по онова време Васил Чардаклиев е общински съветник.
Разбрал, че не може да получи помощ от кмета, Петър Димков на своя отговорност поставил военен караул, който да не позволи да бъдат сринати до основи останките от родната къща на Апостола. Той наредил тя да бъде обградена с верига от войници. Дори издал заповед „да се стреля на месо“, ако някой понечи да разкъса веригата. И се оказало, че не било просто слух. Действително дошъл екип, натоварен със задачата да събори къщата. Но войниците, съпроводени от своя командир, били обградили къщата с жива верига, в бойна готовност. Никой не посмял дори да припари до войнишката редица, камо ли да се опита да мине през нея. И родната къща на дякона Левски оцеляла.
За това му дело дали Петър Димков на военен съд – за „превишаване на пълномощията и самоуправство“. Отново две са версиите да не бъде осъден. Според едната го спасил ген. Атанас Ватев, по онова време командир на Втора армия. Според другата версия единият от военните съдии също бил голям патриот като Димков и не го осъдил.
Когато се завърнал в Карлово, подп. Димков решил да възстанови къщата. „По негова лична заповед войник с барабан обикалял цяло Карлово и съобщавал на хората за желанието на командира си“ (според разказа на д-р Петър Димков, внук на лечителя.) Всички, които имали автентична дограма и оригинални за времето си материали, били приканени да ги предоставят за възстановяването на къщата. Обещанието било, че срещу донесената старовремска вещ всеки ще получи нова дограма.
Тук интересен е фактът, че бил сформиран Комитет за събирането на средства за възстановяване на къщата, а първият човек, дал своя принос, бил не кой да е, а местният ходжа! Той донесъл няколко златни алтъна и казал, че го прави в името на Левски. Интересно е също, че комитетът бил оглавен тъкмо от Аристотел Янакиев – човека, който категорично отказал да спре разрушаването на къщата.
През 1933 година къщата е възстановена за един изключително кратък период – 40 дена, след което продължава обзавеждането й и превръщането й в музей, официално открит през 1937 г., когато се навършват 100 години от рождението на Левски. Така родният му дом става един от първите мемориални музеи в България.