„Нациите без историческа памет, както и хората без лична родова памет, са обречени на живот без смисъл, на изчезване“
Здравейте, Христина! Първо Ви благодаря, че правите този ден още по-специален 
за нас! Вие сте праправнучка на Яна, най-голямата сестра на Васил Левски. Какво още бихте споделили за себе си и своето семейство с посетителите на нашия сайт?
Христина Богданова
Родена съм в София в топъл майски ден през 1972 година. Желано дете съм била от майка ми Маргит и баща ми Божидар. Година и половина по-късно се ражда и брат ми Петко. Двамата имахме хубаво и вълнуващо детство, изпълнено с топлина, обич, игри. Изкарвах много време и при баба ми в Троян, откъдето е родом баща ми. Завърших основно училище в София, после емблематичната езикова гимназия в Ловеч с английски език. Дипломирах се със специалност журналистика и масови комуникации от Американския университет в България. Известно време работих като журналист, после се занимавах с реклама и връзки с обществеността. Докато не открих интереса си към психологията. Изкарах двугодишна магистратура по психология във Варненския свободен университет и четиригодишна специализация в неорайхианската аналитична психотерапевтична модалност в Института по психотелесна психотерапия. Сега работя като психотерапевт. Омъжена съм от над 20 години – съпругът ми се казва Найден. Имаме две деца. Яна е десетокласничка в 22. СУ с испански, а Михаил – студент първи курс в Стопанския факултет на Софийския университет. Имам хубаво семейство, в което се чувствам принадлежна и утвърдена; свързва ни обич, разбиране и подкрепа.
Чудех се как да започна този своеобразен разговор и реших да се опра на думите на един лично за мен жив класик – Антон Дончев. В едно интервю той споделя следното: „Когато чуя България – виждам светлина“. Какво усеща или вижда Христина Богданова, когато чуе България?
България е моят дом – тук принадлежа, тук имам корени, тук са хората, които обичам, тук ми е уютно, тук имам мечти и цели, тук имам смисъл.
Разбрахме, че сте практикуващ психотерапевт. Ако от цялостното Ви усещане за България преминем към отделните човешки истории, с които се запознавате всекидневно, и добавим Вашите наблюдения и разбиране – смятате ли, че като цяло обществото ни боледува?
Обществото, според мен, не е просто една хомогенна и безлична маса. То се състои от живи хора и, да, някои от тях страдат, изгубени сред объркани ценности и приоритети. Забравили, че имат себе си, своите потребности и ресурси на човешки същества. Научени, че другите са „врагове“, които само искат, но не дават. Като че ли се срамуват да обичат, да бъдат автентични, да изследват света и възможностите, които предоставя, да бъдат добронамерени и открити, да се движат смело сред предизвикателствата и възможностите, включително към другите около тях. Страхуват се да не „паднат“, да не сбъркат. И това ги води до едно състояние на „заклещване“ между това, което са и искат, и това, което си позволяват в действителност. Има и друга група от хора, които са „болни“ от властови амбиции, стремеж да изпълнят живота си с „имане“ на всичко, което може да се има – сякаш това ще запълни празнините в душите им. Изживяват се като богове, мачкат другите, разрушават всичко по пътя си – най-вече себе си. Но има и хора, които са истински живи, вибриращи с радостта на живота, любопитни, уверени. Това не означава, че те нямат своите трудности, просто им придават различно значение – трудностите са възможност, а не препятствие пред личностното развитие и намирането на смисъл в това да бъдат човеци тук и сега.
Връщайки се към темата за Васил Левски, ще Ви споделя, че когато съм се запознавал с неговата история, ми е правило впечатление, че е имал семейство за пример и че връзката му с него е много силна. Споделяте ли това мое наблюдение?
Напълно. Родителите на Васил били истински достойни хора. Гина била от търговско-занаятчийско семейство, в което се научила на трудолюбие, почит към близките и самоуважение. На около 15 години тя се омъжила за Иван Кунчев, неин съсед, независим и с добро материално състояние по онова време бояджия и гайтанджия. Той бил много уважаван от своите съграждани, които го ценели като сърцат и справедлив човек, състрадателен и отзивчив към човешките нещастия. Вярвайки в неговата справедливост и безпристрастност, много пъти те го търсели, за да им помогне да разрешат различни свои спорове.
И приемали и спазвали безусловно това, което им казвал, точно защото нямали никакво съмнение относно неговата честност и справедливост. Гина, също, била изключителна жена. Нейният племенник Васил Караиванов, син на най-големия й брат Генчо, я описва по следния начин: „Леля Гина беше жена със среден ръст, черноока, лице умно и приятно, забрадено с черна забрадка, като в рамка, с горда походка, волева, разсъдлива, решителна, безстрашна, трудолюбива домакиня и с подчертано хладнокръвие и самообладание. Тя беше общителна, състрадателна, сладкодумна.“ Много грижа, подкрепа и обич дали и двамата на своите пет деца – Яна, Васил, Христо, Петър и Мария, която, за съжаление, умира 3-4-годишна. Били сплотено семейство, споделяли са радости и тревоги. Когато, например, веднъж младата тогава Гина зашлевила едно заптие пред кварталната фурна, позволило си обидно да я задиря, тя и съпругът й изкарали няколко дни в много тревога и притеснение, очаквайки последиците от нейната, макар и достойна, но доста дръзка за времето постъпка. Такива, за радост, нямало. 
Винаги се хранели заедно, като тези моменти били за споделяне на кого какво се случва, кой от какво се вълнува. Така и възпитавали децата си Гина и Иван – да бъдат сплотени, уважителни, смели, любознателни, справедливи, непреклонни пред несгоди и неправди. Яна, например, била наказана веднъж да не лазарува, само защото прередила хората на чешмата. Научили ги на труд, да полагат усилия, вместо да чакат наготово, да носят отговорност за постъпките си, да бъдат верни на себе си. Пропили са ги със своята вяра – и в Бога, и в човека. Макар самите те необразовани, много са държали да изучат децата си – особено Васил, който и бил най-силно привлечен от знанието още от дете. Когато му предстояло да тръгне на училище, толкова много се вълнувал и бил толкова горд, че не можел да си намери място. 
Негова първа братовчедка разказва, че дни наред горял от радост, че майка му и баща му го завели да му купят нови дрехи и кундури специално за училище. В първия учебен ден нямал търпение да отиде – на тръгване майка му го закичила със стрък здравец за късмет, а баща му, подпрян на портата, го изпратил с думите: „На добър час, сине мой, Бог да те закриля!“ И той учил много и с прилежност. Понеже бил и умен, и отдаден, бързо се откроил сред своите съученици – дори неговият учител го карал да помага на тези, които се затруднявали, което той правел с готовност. … Струва ми се, че с часове може да се разказва за неговото семейство и пак няма да стигне…
Смятате ли, че днес семейството има същата сила и роля, както преди?
Семейството е мястото, в което се срещаме със света, където формираме себе си, нагласите и очакванията си за живота и взаимоотношенията си по-нататък. Неговата роля, в този смисъл, остава непроменяема – ние, в много голяма степен, сме това, което е нашето семейство. Струва ми се, обаче, че днес то е малко пообъркано и разклатено; като че ли не е точно този кът на сигурност, уют и споделеност, който да бъде отправната ни точка за един удовлетворителен и пълен с възможности живот.
Според Вас кои са основните ценности, които могат да ни възродят?
Честността – към себе си и към другите, отговорността – за своите мисли, чувства и действия, куража – да отстояваме себе си, значимите за нас хора, своите разбирания и избори, и емпатията – да можем да усещаме и разбираме другите, да не смятаме, че светът започва и свършва с нас, и да съзнаваме, че всеки има, включително и право да има, своя истина. При тези условия можем да се срещнем като хора, да намерим добрите решения, така че да направим страната си по-добро място за живеене, а всеки от нас да има преживяването, че животът му е пълен, съдържателен и смислен.
Какви ценности сте открили Вие във Васил Левски, които смятате, че са го откроили от останалите българи тогава, а и днес? Каква е ролята на семейното възпитание тук?
Веднъж, трябва да е бил 8-10-годишен, Васил отишъл с майка си да връзват лозята. Когато свършили, тръгнали да се прибират, но ги пресрещнали заптиета, които ги нападнали – просто ей така, защото можели.
Обиждали ги, ругали ги, били ги жестоко. Двамата били разтърсени, най-вече от усещането за безсилие и унижение. Дни наред лекували синините и нараняванията си с билки и домашно направени мехлеми, но раните в душите им не зараствали. В един момент Васил застанал пред майка си и през сълзи се заклел, че рано или късно ще отмъсти на поробителите. И тя го разбрала – още тогава в онзи момент. И оттам насетне през целия му живот го подкрепяла безрезервно – волнодумството му, дръзките му постъпки, опасното му дело. А той такъв и израснал – решителен, нетърпящ унижение и несправедливост, способен да се изправи след всяка трудност. Несломим бил и дълбоко вярващ – в себе си, в българите, в правото ни да бъдем свободни, в живота.
Васил Левски е най-последователният, методичен и прецизен в изпълнението на предначертаната цел български революционер. На какво се дължи това според вас – на вяра в себе си или на вяра в народа?
Мисля си, че най-голямата му вяра е била в силата на човешкия дух на истински свободните хора, които избират да умрат прави, с гордо вдигнати глави, пред това да живеят на колене – в дребнотемие, в страх и неудовлетвореност, с усещане, че са сломени. А такива е имало много – именни и безименни, мъже и жени, млади и стари, все истински достойни българи.
Тук ще вмъкна едно мое разбиране. Според мен Левски е и ще си остане най-вярващият в собствените ни сили българин! Най-вярващият в народа ни човек, който с всеки свой ход или мисъл показва това по категоричен начин! Защо, според Вас, днес ние по-скоро не вярваме в себе си и защо нацията като цяло ни има такова ниско самочувствие?
Защото сме се отказали от отговорността за собствения си живот, защото сме забравили как да разчитаме на себе си, защото сме загубили способността да се изправяме сами, когато паднем. Все търсим и се оглеждаме за някой друг, който да ни подаде ръка, да ни изправи, да се погрижи за нас. А другите имат свои интереси… Това Левски е разбрал много ясно и категорично. Учим се и после на свой ред учим децата си, че да се греши е опасно, че да сме автентични е неприемливо, че да се заявяваме е нескромно. И си забраняваме всичко това, отнемайки собствения си ресурс да бъдем устойчиви, търсещи, развиващи се. Заменяме го с една безкрайна претенция към другите (които и да са те) и към живота като такъв (бил сложен, труден, толкова много обстоятелства имало) – мрънкане, мрънкане, мрънкане. Впервайки поглед в другите, т.е. отвръщайки го от себе си, няма как да видим и да разберем собствените си достойнства и възможности.
Според Вас, има ли известна загуба на връзката между корена и поколенията?
Трудно ми е да отговоря еднозначно на този въпрос. Сред хората, с които общувам, особено във връзка и по повод на Левски, смело мога да кажа, че връзката с корена е много, много силна. По-скоро нещата се късат на ниво политика. Като че ли всяка власт започва летоброенето от себе си и някак си с лека ръка отрича или пренебрегва случилото се преди нея. Или пък го чете по удобен начин. А историята – независимо дали ни харесва или не – е това, което ни се е случило през годините. Не можем да го променим, но може да се учим от него и да не повтаряме едни и същи грешки през няколко поколения. Вярвам, че нациите без историческа памет, както и хората без лична родова памет, са обречени на живот без смисъл, на изчезване. Разбира се, не става дума да стоим вторачени в миналото, за да не пропускаме живота си тук и сега, но в миналото наистина има много мъдрост, много опит, а и много поводи за гордост и самочувствие.
Тежи или помага това да сте една рода с най-големия българин?
Не съм се замисляла от тази гледна точка. Със сигурност не ми тежи. Да, родството ми върви с усещане за определена отговорност, но не я приемам като бреме, а като възможност. Помага ми много в емоционален аспект, защото ми дава ориентири – ако тръгна да се колебая, има веднага на какво да се опра. Дава ми още вяра и надежда. И не на последно място – възможност да се срещна с толкова много стойностни хора, за които България и българщината означават всичко.
Какво е за Вас свободата?
Живот, възможности, състояние на духа, човеколюбие.
Васил Левски е космополитна личност и много от неговите завети са актуални и днес. Кое е най-ценното от тях, според Вас?
„С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите.“ Защото свободата, за която той даде живота си – осъзнато, отговорно и без капка съжаление, не само трябва да се извоюва, тя трябва и да се отстоява – всеки ден, всяка година, докато има България и българи.
Сигурен съм, че сте израснала с много истории за Левски, които се предават в семейството Ви от поколения. Бихте ли споделили някоя от тях?
В навечерието на годишнината от неговата смърт бих искала да се върнем за миг към последната среща между майка и син, която се е случила в началото на декември 1872 година. Преди да се отправи за Къкрина, Левски отседнал в Сопот. Майка му решила на всяка цена да го види. За да не буди подозрение сред турските власти, взела и внучка си София, все едно че отиват на гости при роднини. Когато се разделяла със сина си, силата й изведнъж се прекършила и от очите й потекли сълзи. Смутен, Васил я попитал защо – не бил виждал често сълзи в очите на тази горда и невероятно силна жена. Тя, обаче, успяла да се овладее и се усмихнала. Тихо му казала: „От радост, синко, от радост!“ И когато по-късно научила, че синът й е заловен, Гина отново трябвало да събере силите си. Втъкнала китка цвете в кърпата си, откъснала цветя от саксиите в къщата си и бавно, гордо вдигнала глава, тръгнала по чаршията към дома на дъщеря си Яна. Никой не разбрал голямата й мъка. Тя прегърнала внучетата си и кротко им казала: „Елате, деца, да ви накича. Днес е голям празник…“ Но пред дъщеря си се разплакала… Покрусените жени не можели да се примирят, че нищо не могат да направят. По идея на позната на Яна, която била в дома й по същото време, трите се отправили към една жена в съседно село, която знаела да прави магии. Тя им казала да въртят чекръка три денонощия на обратно без да спират, изричайки постоянно: „Васил тук, та тук. Турци да немеят, да слепеят.“ И те го направили, но от време на време гайтанът се късал, та те спирали. „Белким щото се късаше гайтана, затова не можа да се хване магията“, обвинявали се по-късно майка и дъщеря.
По-късно, когато Левски вече е обесен, в Карлово се ширели всякакви слухове, но никой не смеел да каже на Гина. Тя, обаче, като че ли усещала със сърцето си. Един ден отишла в църквата и помолила свещеника архимандрит Константин Попов да ú каже истината. Той не можел да излъже в храма и й казал тихо: „Син ви Васил е между мъртвите… Бог да го прости… Той е обесен в София още на 6 февруарий…“. Гина останала неподвижна няколко минути, изправила се и без да отрони дума се прибрала у дома си. Извадила от сандъка косите на сина си, които пазела вече девет години, и се върнала в храма.
Архимандритът опял косите, така, както самият Левски заръчал, когато окончателно се отказал от всичко друго в своя живот, освен борбата за свободата на отечеството. Гина прибрала отново косите му в сандъка, където те останали до 1907 година. Тогава Яна, с нарочно писмо до тогавашния министър на просвещението, дарила косите му, за да напомнят на идните поколения за каузата и делото на този велик българин.
Вашите пожелания към нас и нашите посетители?
Пожелавам на всички ни да не допускаме духовната нищета в живота си, защото тя е по-страшна и от робство – поражда страх, примирение и подчинение. Превръща ни в рая, отнема изконното ни право да правим избори и да ги следваме.
Пожелавам ни да обичаме живота – така, както Левски го е обичал, поради което е дал своя за него, правейки този избор и носейки отговорност за това. Пожелавам ни да бъдем човечни, истинни, смели, свободни и родолюбиви. Пожелавам ни да живеем достойно и честно, за да има България и тя да пребъде в поколенията.
Подготвили интервюто: Георги Савов, Станислава Миланова, Десислава Кьосева, Камелия Иванова и Христофор Марков.
