В поредица от публикации ви представяме книгата на Веселин Игнатов „Васил Левски – фикции и факти“- един нов и задълбочен поглед към „фактите“ за Апостола, които често се оказват просто фикции.

►„Именуването“

Подпис на разписка от 08 май 1862 г.

На 8 май и на 11 юни 1862 г. върху разписки за получени от Г. С. Раковски пари(разписката от 8 май можете да видите и прочетете тук в сайта на страница „Документи“ – документ 3) и за направени разноски в хана на Марко Томич в Белград В. И. Кунчев се подписва съответно Диякон Игнатие и Васил Диякон (ВЛД 2000, 141; АГСР 1969, 75), а върху най-ранното му запазено писмо от 7 ноември 1866 г. – Д. И. Левъскый (Писмото можете да видите и прочетете тук в сайта на страница „Документи“ – документ 4). Очевидно той приема най-популярното и съкровено българско прозвище Левски в интервала 11 юни 1862 – 7 ноември 1866 г.
В писмото си от 8 април 1896 г. до С. Заимов Христо Иванов-Големия разяснява: „В. Л. като немаши работа, та отиди та са пристави абаджия чирак за 6 месеца и са учи да шие, и тогава си оши един елек с левови, с сърма и на двете страни на елека и го има фотографиран в този елек като са върна от балкана с г-на Панайота 1867 г., в Белград, а при бомбандирането на Белград влези в четата на Раковски и деда Илия и при пристрелка на Белград с турците, българи и сърби (то бяха повичито българи, джандари и доброволци) и В. Л. облечи с този елек и в сражението С. Караджа и В. Левски я удариха на юруш с голи ножови в Байраклия джамия, защото раниха турците от нази двамина като бехми обиколили джамията, а турците въоружени беши пълна джамията и като влезоха тези двамата в джамията тоз час се предадоха турците и тогава ги нарекоха левови наште хора” (ГУ 1993, 117).
В по-ранна бележка от 1884 г. Х. Големия разправя друго: „Васил Левски като бешиси ушил един елек с 2 лева 1. от лево, други от десно и според тези 2 лева нарекоха Василя Иванов на В. Левски 67 година на кращаванито мо на Левски” (Панчовски 1996, 97). Димитър Панчовски разбираемо се терзае: „При наличието на двата документа оставаме в пълно неведение кога според Христо Големия Левски приема името си.” (Панчовски 1996, 98)
Място за предпазливост – достатъчно. Цяла седмица подир прононсираното кръщение върху разписката от 11 юни 1862 г. визираните двама смелчаци продължават да се легитимират като Васил Диякон и Стефан Тодорович. „Левови” представлява колективна величална квалификация за отличилите се в боя доброволци, не е персонално адресирано и санкционирано прозвище на дякона-легист. Предвид неговите характер и манталитет трудно може да бъде обосновано, че той обсебва общата вербална глорификация еднолично, макар, според както се презентира в автобиографията си, скромността му да не е абсолютна. Поради реторичността му подминавам иначе резонното за всекиго другиго питане – толкова тщеславен ли е точно В. И. Кунчев, та при наличието на кръщелно и служебно [духовническото] имена да се самообкичва с още едно, при това претенциозно, гръмко, крайно задължаващо? Никой от общувалите с него в Сърбия доброволци не отбелязва дякон Игнатий да приема там и тогава самоволно новото прозвище.
Въпрос на индивидуално усещане и преценка е доколко да се вярва на думите на Х. Големия, но няма основание те да бъдат пренебрегвани. Действително, той и В. И. Кунчев се сражават с османците от белградския гарнизон в различни групи. В неговите сведения, почерпени от други лица, констатираме погрешки. За елека обаче трябва да му имаме доверие. Дрехата не е измислица, виждаме го на снимката на „Лъвский-байрактар” от август 1867 г. Факт: дякон Игнатий сам, пръв и единствен от българските доброволци в Сърбия през 1861-1862 г. си изработва облекло с изображение на лъв!
Ясно защо – основен атрибут на българския герб от стародавни времена, фигурата на царя на животните се схваща като знак за българската народностна принадлежност. Г. С. Раковски буквално имплантира неговия образ във възрожденското съзнание, утвърждава го като символ на стремежа към национална свобода (Стоянов 2003, 78).
Въздействието на лидера на националната революция върху дякон Игнатий в Белград е пряко и магнетично: „ние – благоговее Х. Големия – през зимата ходехме сяка неделя почти при Раковскова салон да слушаме неговите жестоки речи по ослобождението на България” (Дойчев 1990, 494). Мислимо ли е тъкмо експлозивният Г. С. Раковски да витийства, без да акцентира на „непобедимия български лъв” (Раковски 1984, 470)?
Доброволчеството в Белград представлява дебютната проява на младия карловчанин в организирана политическа кампания. Точно през зимата на 1861-1862 г. със съзнанието, че жребият на живота му е хвърлен, очаквайки практическото си боево кръщение, в еуфория от огнените слова на Г. С. Раковски той може да си науми и придаде знаков израз на качествено нов статус – поборник за свобода, служещ под червеното народно знаме с „лъв изображен с надпис: Свобода или смърт!” (Раковски 1984, 465 – План за освобождение на България, 1858), като извезва със сърма върху двете страни на връхната си одежда двойка изображения на царя на животните. Наблягам, В. И. Кунчев е единственият български националреволюционер, който саморъчно извършва това и съхранява дрехата до свършека на дните си: „този илек – гадае Х. Големия – можи да живей нейде или в манастиря Сопот, или в Николчевица, или в Величка в Ловеч” (Попов 1986, 35).
Чрез изображенията на лъвовете човекът, който носи облеклото-уникат, се индетерминира от масата, и същевременно приобщава към идеала на общността – свободата на България. Във възприятията на околните люде те достигат стойността на негова „запазена марка”, на иманентен белег, чиято естествена словесна експликация се явява определението „лъвски/левски”, а не защото той чупи рекорди по дълъг, висок, овчарски скок, както ни забавляват вторичните и наивни до детинщина залъгалки за прескачане от него на дере, трап, окоп, мааза, кола с дърва. Взаимовръзката индивид-символ укрепва и се утвърждава до неразривност: изображение на лъв краси портупея на В. И. Кунчев на неговата т. нар. хусарска снимка от 1868 г. – отново уникат в националноосвободителната практика; други легитимират печатите на революционната организация; трети сам той рисува за знамето на Карловския комитет, четвърти в Калоферския манастир, пети в Драгалевската обител…..
Споделям заключението на Иван Стойчев: „Трябва да се вярва, че тъкмо поради този елек другарите на младия участник в Белградската легия са го нарекли Левски.” [подч. – В. И. (Бояджиев 1987, 1)]
Ала кога, щом никой от легистите не го нотира в сръбската столица през 1862 година?
Приемането на прозвище се обуславя при преход в нов жизнен етап. Първия си след Легията решителен избор В. И. Кунчев осъществява през пролетта на 1864 г., като се разстригва. За този съдбовен акт е изписано много и какво ли не. Убедително осветляване на повода за предприемането му липсва.
Огняна Маждракова-Чавдарова въведе в обращение част от мемоарни бележки на дякон Генадий от 1893 година. Благоговейнство му декларира в прошение до Народното събрание: „С него (Левски – б. а. О. М.) наедно и с някои младежи устроихме така наречения Подбалкански комитет и прекарвахме в постоянни агитации до когато Раковски повика дякона у Букурещ”. Според изследователката повикването съвпада с внезапното напускане на В. И. Кунчев на учителството в с. Войнягово [община Карлово, област Пловдив], което се приема да е станало в края на февруари 1866 година. (МЧ 1987, 104)
Вярно, войняговският даскал напуска селото. За местните сладкодумци – ненадейно, но поради опасност да бъде арестуван, не защото е призован от Г. С. Раковски. През март 1866 г. обаче уж погнатият от властите беглец се разхожда насред Пловдив с повишено настроение, обсъжда с д-р Рашко Петров политическата ситуация след свалянето на румънския княз Александру Йон Куза водъ, споделя, че заминава за Влашко. Понеже събеседникът му го осведомява за местонахождението и плановете на Г. С. Раковски (Дойчев 1981, 185), без съмнение инициативата е лично негова, не се отзовава на повикване на лидера на националната революция. Още: повече той не се завръща да живее легално в този край, а дякон Генадий уверява, че все пак го е посрещнал „след време”.
П. Хитов, който през март 1866 г. се озовава в Румъния и е неразлъчен спътник на Г. С. Раковски през следващите месеци, не посочва В. И. Кунчев в обкръжението на революционния водач. Двамата се запознават през 1867 година. (ЛВ 1987, 187) Явно повикването на войняговския даскал в Букурещ не може да бъде отнесено към 1866 година. Не е там той и в 1865 г. (АГСР 1969, 258-259): през пролетта във Войнягово го навестява приемният му отец Кирил Рилец (Заимов 1895, 27); през лятото са провеждани учебни занятия в една колиба на селския харман, значи преподавателят не се е отлъчвал (Дойчев 1990, 378-381), освен дето присъства на погребението на вуйчо си Генчо в Карлово (Караиванов 1987, 117); на път за Румъния през ноември му гостува Х. Големия (Тилева 1974, 421).
Отнасям повикването на войняговския учител в Румъния от Г. С. Раковски към пролетта на 1864 година. Свързвам го с проекта за изпращане на чети в България през лятото на същата година.

В мемоарни бележки Димитър Паничков, който от 1864 г. се установява в Румъния и поддържа непосредствени контакти с българските емигранти там, твърди, че през същата година „Дякончето” преминава в България в състава на чета редом с Хаджи Димитър Асенов, Стефан Караджа, Никола Странджата, Божидар Запрянов и пр. (БСС 1977 І, 501)
Според амбициозни автори времето на посочените събития и участниците в тях са нереални, защото от Гергьовден [23 април] 1864 г. до края на февруари 1866 г. В. И. Кунчев е учител и черковен певец в с. Войнягово (Караиванов 1987, 106-117). Сведението на стария печатар обаче не бива да се отхвърля априори, понеже за посочените хронологически рамки не е известно със сигурност нищо друго за битността на разстригания дякон в селото, освен откъслечни твърде късни спомени и лековати анекдотични предания за някои случки с негово участие, неподдаващи се на точно датиране и на проверка за установяване на тяхната достоверност: „Къде е ходил през това време – признава братовчед му В. Г. Караиванов – никой не е знаял” (Страшимиров 1929, 710). Освен това уславянето по Гергьовден да даскалува съвсем не означава, че веднага се залавя да преподава. Началото на учебната година също се договаря, обикновено за края на лятото-началото на есента, август-септември, дори веднага подир Димитровден, 26 октомври – краят на стопанската година (А 1979, 52).
Споменатите от Д. Паничков бойни другари на В. И. Кунчев са реални исторически фигури. Включването на част от тях в четата през 1864 г. се потвърждава и от други източници: П. Хитов свидетелства за Хаджи Димитър, С. Караджа, Димитър Дишлията (Хитов 1982, 214); Киро Тулешков и Филип Тотю – за Н. Странджата (Чолов 1990, 108); в няколко свои писма отразява участието си Б. Запрянов (Добрев 1987, 82-93).
Особено важно е, че при подготовката на четата Д. Паничков все още назовава В. И. Кунчев „Дякончето”, както ще да е представен на първата им среща, по всяка вероятност от най-близкия негов познайник от Белград С. Караджа. Тъй като единствено тогава след Първата легия и преди да подпише писмото си от 7 ноември 1866 г. Д. И. Левъскый той контактува с Г. С. Раковски, мисля, че приема новото прозвище в 1864 година.
Практика, макар не императивна, е хайдутите при отдаване на борческото поприще да се кръщават с други имена, своеобразни оборотни псевдоними: П. Хитов – Арнаут Ахмет, Хаджи Димитър – Помак Али (Хитов 1982, 105); Ф. Тотю – Помак юзбаши Вейселаа (Симидов 1972, 228). При националреволюционерите тя придобива съответна специфика, изразена синтезирано от Иван Вазов: „Тогава беше патриотично да се носят гръмки прякори. Имаше още Перунов, Асенев, Балкански, Левски, Гръмников, Планински и пр.” (Вазов 1976, 112-113) Б. Запрянов примерно подписва дописките си във в. „Народност” [1868] с псевдонима „Лъв” (Добрев 1987, 97); в Оряхово се подвизава учителят-революционер Велко Левски (Митев 1998, 25-26)!
Обичаят е приложен при формирането на четата в 1864 година. С. Караджа споделя с К. Тулешков, че „през 1864 година, когато ходил по Балкана с четата на Хаджи Димитър и дяда Желя, тогава го нарекли Караджа” (Жечев 1968, 151-152). Ф. Симидов поддържа, че като убили бившия четник на П. Хитов Стоян Арнаудов-Караджата от Жеравна [1863-1864], „дали името му на Стефан Караджа войвода” (Домусчиев 1968, 92). При една разправия на следното лято Желю Чернев вини номината, че „си присвоил името на славния войвода стария Караджа” (Жечев 1968, 152).
В именуванията определена роля изиграва и Г. С. Раковски. През 1865 г., преди потеглянето на поредната чета, той настоява Йордан Йорданов занапред да бъде наричан Индже, „за да не се изгубва името на Инджето” (Домусчиев 1968, 36).
Навярно в 1864 г., в унисон с кръщаването Караджа на сърдечния му другар Стефан Тодоров Димов захвърлилият расото В. И. Кунчев получава мирянското и революционно прозвище Левски. Не съм далеч от подозрението, че то хрумва на Г. С. Раковски, скъперник на похвали за околните простосмъртни, за подчинените му – немислими, не докато наблюдава по своя маниер строго и придирчиво до дребнавост масовия провал на непохватни новобранци в Легията при изпълнението на рутинно физическо упражнение, а при вида на пременения в елека с двата лъва карловски левент. А словото на Гръмовержеца на националната революция има силата на валидация. Това обяснява защо мнозина съвременници уверяват, че той е кръстник на бъдещия Апостол на свободата.
Кога бива осъществено именуването може да бъде определено само в най-общи темпорални граници. Ако В. И. Кунчев действително се явява във Войнягово на 23 април 1864 г., повикването от Г. С. Раковски, стягането за пътуване, придвижването, озоваването му отвъд Дунав, включването в приготовленията за въоръжената акция следва да отнесем към следващите месец-два, понеже четата преминава през Гюргево [Джурджу, Румъния] за Свищов по Петровден, 29 юни. Б. Запрянов, комуто дължим тези сведения, например, пристига в Румъния само няколко дни преди отправянето на дружината за Отечеството (Добрев 1987, 92).

Автор –  Веселин Игнатов. Всички права запазени! При използване на текста – препечатване или разпространение в интернет пространството задължително посочвайте името на автора!