В поредица от публикации ви представяме книгата на Веселин Игнатов „Васил Левски – фикции и факти“- един нов и задълбочен поглед към „фактите“ за Апостола, които често се оказват просто фикции.

►„ИЗ КРИВИНИТЕ”

Възможностите съвременникът да оповестява публично своите виждания са почти неограничени. Кой и в какво ли не състояние върлува по книжовното, медийното, интернет-пространството. Стълпотворения от букви, звуци, знаци, символи, сигнали! Информационна лавина наваля всинца ни отвсякъде, по всяко време, чрез всякакви средства и прийоми, с всячески претенции. И всеки – безпрекословно прав!
Изпитание е всред това неистовство издирването на обективен, задълбочен, аргументиран, отговорно изготвен историографски материал. Просторът за волнодумство по всеки проблем на Историята е безграничен, претендентите да го разрешават – неизброими, тезите – необозрими!
Не е пожален и Васил Иванов Кунчев-дякон Игнатий-Левски-Апостола на свободата. За него, мъжът-образец, революционерът-еталон, водачът-пример, човекът-мярка, героят-мит, месията-светец вече е изговорено, омастилено, набрано, дигитализирано, филмирано толкова, че сме стигнали до бледословия и фантасмагории. Защото прогресивното иконосписване на българския Свободотворец от Освобождението до наши дни се съпровожда от неизбежната алтернатива – профанизацията. Резултатите от нея са прескръбни: „Левски при раждането си е излязъл от утробата на майка си с ризницата, бабека – външната обвивка на детето. За така родените деца народното поверие казва, че те, когато пораснат, далеч ще се отличават от другите – ще бъдат необикновени, лични, знаменити”; „за да изпита моралната устойчивост и за да кали психиката и волята на своите сподвижници, той ги е проверявал на бесилото”…Ако за фолклористичните измислици на редовия българин може да се прояви снизхождение, какво е оправданието на учените ни титуловани глави на държавната хранилка?
Да се обхванат казаните-писани небивалици за националния първенец е непосилно. Безчет са кривините, за да бъдат пребродени. Ала кривиците трябва да се казват, изправят, преодоляват, доколкото е възможно.
Не за да му осигуряваме своеобразен имунитет, да го оправдаваме, отбраняваме, канонизираме. Той не се нуждае от това! Паметта му въпие единствено Истината! А Тя – да я възлюбим, откриваме, отстояваме!
Какво правят „признателните потомци”, които се кълнат в Нея, пък тръбят, че бил учил-недоучил, масон, диктатор, все се криел? Да беше вярно – нищо против. Но не е! Такива твърдения са посегателство върху фактите, манипулация. Графоманският нагон е стихия без свян, свяст, съвест. Коварното е, дето се изживява за самодостатъчен. Криворазбраната автономност го опиянява и тласка да изобретява свои „открития”, които обикновено са фикции и фантазми. По-страшно и непростимо – съзнателно поддържана, разпространявана, натрапвана лъжа. Грях!
Още по-страшно, непростимо, греховно е да се примиряваме с неточностите и неистините за най-великия възрожденски българин. Затова пиша следващите редове. За непредубедения сънародник. Той да отсъди…..

РОЖДЕНИЕТО

Васил Иванов Кунчев-Левски декларира, че е на 26-27 години на първия разпит-анкета пред разследващата го в София Специална правителствена комисия [Komision mahsusunda] на 4/16 януари 1873 г. (СД 1946, 7)*. Датирането съгласно това показание на рождението му в 1846-1847 г. противоречи на установеното за неговия живот. Примери: не може едва 8/9-годишен да постъпва ученик в класното училище в Стара Загора през 1855 г.; 12/13-годишен в 1858 г. да го ръкополагат за монах, за което каноничните правила изискват навършване на минимум 15-годишна възраст; сам той да определя Михаил Греков, роден в 1847 г., като „много си още млад” (Греков 1990, 429); явилият се на бял свят също в Карлово в 1842 или 1843 г. Васил Николов, с когото четири месеца другарува в четата на Панайот Хитов, да твърди „Левски бе по-голям от мене” (Дойчев 1990, 543).
Отделни изследователи са склонни да мислят, че или протоколчикът на разпита, или писарят, изготвил от оригиналния протокол преписа, по който днес познаваме тези показания, е подменил неволно графичния знак за числото 3 [٣] с 2 [٢] поради сходството в тяхното изписване на арабица: „при ръкописно, бързо писане понякога двете цифри се различават само по горното байраче, което при тройката е малко по-дълго”. Те предлагат корекция „тридесет и шест-тридесет и седем години” и отнасят рождението на Апостола в 1836 или 1837 г. (ВЛДЛ 1987, 16; Панайотов 1998, 126). Обяснението на пасажа от наличния писмен вариант на показанията на националния герой като механична „грешка на перото” считам за казуистика – възрастта е изписана с букви, не с цифри [„двадесет и шест-двадесет и седем години” (ВЛДЛ 1987, 16)]. А преписът, знаем, повтаря оригинала!
Неразполагайки със сигурни документални данни кога е роден В. И. Кунчев, първите му биографи [Георгий Я. Кирков, 1882; Захарий Стоянов, 1883; Стоян Заимов, 1895/1897] се уповават на възпоменания на негови близки родственици – сестрата Яна Иванова Кунчева-Начова, зетя Андрея Начов, първия братовчед Васил Генчев Караиванов. Те хронологизират рождението му в 1837 г.
________________________________________________________________
* Датите са по валидния през епохата Юлиански календар – т. нар. стар стил. Когато е наложително, след разграничителна наклонена скоба привеждам съответствията им по въведения на 31 март 1916 г. в България Грегориански календар [новият стил]. Скобите в изложението съдържат библиографските отпратки: фамилното име на цитирания автор, годината на издаване на неговия труд, след запетая – визираните страница/страници от съответната публикация. Последният раздел представлява списък на цитираната литература по азбучен ред на фамилните имена на авторите. В квадратните скоби помествам собствени пояснения, допълнения, бележки.

Наглед въпросът е разрешен. Само при затворен поглед. Простор за дискусия – необятен. Защото за единствен ориентир те приемат сватбата в същата година около Петровден [29 юни] на някоя си баба Деребейка, на която, помнело се от всички, майката на бъдещия революционен водител не присъствала. Отсъствието й, макар да била побащима, се обяснява – „вероятно” [!?] с това, че току-що била родила или очаквала всеки момент да се освободи от бременност (Унджиев 2007, 757).
Безтегловността на тази възстановка е умопомрачителна. Излиза, че помнят точното време на едно чуждо празненство и по него насрочват рождението на своя брат, шурей, братовчед. Впрочем, и за двете събития назованите информатори не разчитат на лични впечатления поради малолетие [Яна], отстраненост от фамилията [А. Начов] или просто защото не е роден [В. Г. Караиванов]. В най-толерантния вариант информацията произтича от втора ръка, което никак не гарантира нейната достоверност, при това е съобщена в твърде напреднала възраст.
Ненадеждността на роднинската хронология личи от колебанията относно рождените години на всички останали членове на фамилията, изчислявани по същата технология на разкрепостени съждения и умозаключения – за самата Яна се поддържат 1833, 1835, 1839 (ВЛДН 1987, 15, 293); А. Начов в 1888 г. декларира, че е 70-годишен, в акта за кончината му пък четем, че умира през 1907 г. на 102 г., оказва се почти връстник на тъста си, бащата на Апостола (Караиванов 1987, 74, 78).
Макар в необозримата книжнина за Левски да не е приведено даже най-мъгляво потвърждение, че чутовната сватба на баба Деребейка била отпразнувана точно в 1837 г., тогава семейство Кунчеви са очаквали дете и то именно сина Васил, навярно на база сантименти към рода на най-величавия български възрожденец от първия му биограф (Кирков 1882, 3) до считания за най-изчерпателен и сериозен научноизследователски труд по темата на Иван Унджиев [1945/1947, 1993, 2007] за негова рождена се утвърждава тъкмо тази натъкмена от родствениците година.
Това, че тя е аранжирана, значи погрешна, проличава от сведенията на съратници, познайници, съвременници на Апостола, игнорирани като по сакраментален обет от изследователите. Достъпните данни по последователността на тяхното обнародване са:
1. Най-ранната публикувана информация за бъдещия Свободотворец откриваме в дописка, отпечатана в изданието на българската община в Цариград вестник „Съветник”. Хронотопът й е „Пловдивско, 3 юни [1864 г.]” (Дойчев 1990, 56). Според З. Стоянов автор на текста е карловчанинът Никола В. Михайловски, „другар на героят” (ВЛД 1943, 19).
Дописникът разказва историята на „едно калугерче разкалугерено” от Карлово, в което изследователите разпознават без колебания дякон Игнатий – В. И. Кунчев. Той твърди, че момчето е взето на 12-годишна възраст от вуйчо му, който го държал три години при себе си, подлъгал го да се покалугери, но калугерчето, „като поотраснало”, хвърлило монашеското облекло и чин на Великден, 19 април 1864 г. (Дойчев 1990, 56-57).
Въпреки че не посочва пряко кога е роден неговият персонаж, авторът маркира няколко хронологически ориентира от ранната му биография: 12-годишен постъпва при брата на майка си, 15-годишен надява монашеското расо. Знаейки, че В. И. Кунчев става послушник и отива с вуйчо си Василий Караиванов в Стара Загора през 1855 г. (Унджиев 2007, 81), изчислявам за негова рождена 1840 година.
2. В първата част на статията „Млади и стари” [в. „Български глас”, Болград, Бесарабия, брой 49, 21 май 1877] четем: „Левски беше възрастен, т. е. имаше 30-32 години” (ЛВ 1987, 182). Изявителното наклонение на израза не оставя съмнения, че законспирираният зад криптонима К. публицист е познавал Апостола и предава своето пряко впечатление за неговата възраст. Независимо кой е той – Любен Каравелов или Киро Тулешков, каквито са алтернативите, то датира от последната година от живота на Левски, понеже двамата се запознават с него на 14 април 1872 г. в Букурещ [(ЛСС 1987, 213) – предложена е и идентификация с Пандели Кисимов (Генчева 1993, 95), но това не променя конфигурацията по същество]. Авторът следователно насочва търсенето на рождението на В. И. Кунчев в интервала 1840-1842 г.
3. В своите записки, започнати не по-късно от 1882 г., най-близкият и предан другар на Левски Христо Иванов-Големия перифразира думите на вуйчото архимандрит хаджи Василий, казани в пловдивския конак през есента на 1863 г. за оневиняването на арестувания там негов племенник: „ази му не давах парите, който ми слугува шест години” (ИГ 1984, 33). Мемоаристът уверява, че дякон Игнатий напуска службата при своя родственик през есента на 1861 г. „Слугуването” при хилендарския таксидиот според него започва през 1855 г. – Х. Големия явно не включва в този срок предходните три години служене. Тогава, както известява дописката във в. „Съветник”, племенникът е 15-годишен. Отново изпъква като негова рождена 1840 година.
4. З. Стоянов пише, че хаджи Василий отвежда племенника си в Стара Загора на 13/14-годишна възраст, а 18/19 годишен го покалугерява (ВЛД 1943, 15-16). Понеже тези събития се случват в съответно 1855 и 1858 г., излиза, че В. И. Кунчев е роден в интервала 1839-1842 г. Разминаването с приетата от самия биограф за рождена 1837 г. активира впечатление, че неговите информатори му подават противоречиви сведения за рождената година и за възрастта на своя родственик.
5. И следващият биограф на Апостола – С. Заимов, макар също да възприема сервираната му от „роднинския съвет” 1837 г., обявява, че в 1844 г. Васил е 4-годишен, вуйчо му го взема за прислушник на 12 години, с други думи, трябва да е роден в 1840 г. (Заимов 1895, 11). Наистина, в следващото издание на книгата първото твърдение вече липсва, но се повтаря указанието, че на 12 години момчето е поверено на вуйчо му и подстригано за „исповеднически прислушникъ” (Заимов 1897, 16). Това, както знаем, става през 1852 г., т. е. В. И. Кунчев се ражда в 1840 година.
6. Според Филип Симидов хаджи Василий взема за послушник в хилендарския метох в Карлово 11-годишния син на своята сестра (Дойчев 1990, 461). Твърдението е в паралел с изнесеното от дописника на в. „Съветник” и С. Заимов – за да е навършил 11 години и да кара 12-та си през 1852 г., Васил ще да е роден в 1840 г.
7. В писмо до д-р Никола Бобчев през 1898 г. Панайот Хитов възпаметява, че през пролетта на 1867 г. знаменосецът му Левски е „момък на около 28 години” (Дойчев 1990, 365), сиреч роден в 1839-1840 г. Сведението притежава висока стойност, тъй като войводата споделя преки свои впечатления, имал е възможност да се осведоми лично от байрактаря си, както докато са рамо до рамо четири месеца в една чета из Балкана, така и в Белград след нейното преминаване в Сърбия на 4/16 август 1867 г., защо не и в последвалата няколкогодишна кореспонденция между двамата. Допускам П. Хитов да е разполагал с формен списък на четниците си с данни за възрастта, месторождението или пребиванието на всеки от тях, за какъвто той сам бележи, че бива своевременно изготвен от писаря на дружината Иван Кършовски: „има написано всичко, даже харчовете за 1867 г., после имената на момчетата, кой отгде е, колко години има” (Ферманджиев 1985, 76).
8. Васил Д. Стоянов, участник в Първата българска легия през 1862 г., пише: „Стефан Караджата и дякон Васил Левски, възрастта на които беше едва 20 години, сражаваха се против турците неустрашимо – като лъвове” (ЛВ 1987, 327). Показанието е от изключителна важност, тъй като разкрива, че назованите двама революционери са връстници. Стефан Караджа е роден през 1840 г. (ФВ 1968, 103). Нея следва да приемем за рождена и на Васил Дякона.
Много повече – към 1840 г. ни насочва самият Левски. Според Никола Цвятков, неговият последен придружител, пред членовете на меджлиса [смесеният местен съвет] във Велико Търново на 28 декември 1872 г. Апостола обявява: „тогава бил на 32 години”. От контекста се подразбира, че това той е поддържал и в конака в Ловеч веднага след залавянето му: „говорел същото” (Дойчев 1990, 359). 1840 г. В. И. Кунчев косвено потвърждава и като се приравнява по възраст с родения тогава Х. Големия: „Ние, Христо – се обърна Левски към Ловчалията, – с тебе сме доста възрастни” (Греков 1990, 428). Колкото и непотвърдимо да представлява, да не подминаваме сведението, че към Мария Сиркова Апостола се обръща с „како Марийке” – тя е родена „около 1837-1839 г.” (Дойчев 1990, 276, 285).
Закономерно следствие от представената диспозиция е съмнението и в прокламираната рождена дата на В. И. Кунчев. Първоначално самоконституиралият се „роднински съвет” я поставя някъде „около Петровден”, „два-три деня пред или после Петровден” (Кирков 1882, 3; Стоянов 1997, 16). В резултат на темпорални еквилибристики през 1895 г. В. Г. Караиванов и С. Заимов прогласяват 6 юли (Заимов 1895, 11). На следната година още А. Начов я оспорва, сочейки 26 юни (Димитров 1896, 324). Подминавам пренебрежителното смотолявяне, че двете датировки не се различават съществено (Унджиев 2007, 758). Защото разминаването в датуванията документира не просто разноречието между информаторите – братовчедът В. Г. Караиванов, от една страна, сестрата и зетят му, от друга, – а общата тяхна несигурност и говорене напосоки. Факт е, никой от тях не знае собствената си рождена дата, нито на когото и да било свой родственик, не помни дори кога почива доайенката на фамилията – майката на Апостола, макар това да се случва в ново време в съзнателната им възраст. Специално за сестрата споделям преценката на Любомир Дойчев: „Сведенията на Яна А. Начева са повърхностни, бегли и в много отношения, неверни.” (Дойчев 1984, 36, б. 5)
Защо около легендаризирания Петровден да не е роден друг син в семейството, най-малкият, и поради това да е кръстен Петър? Прегледът на антропонимния репертоар на родовете, от които произхожда В. И. Кунчев, установява, че този брат на Апостола e единственият носител на името на светията.
В. И. Кунчев е кръстен на дядо си по майчина линия Васил Генчев Караиванов (Караиванов 1987, 94-96). При покалугеряването му на 24 ноември 1858 г. бива наречен Игнатий в разрез с всички църковни правила и обичаи: монашеският номинант да започва със същия звук като кръщелния, да се възприеме името на духовния наставник [вуйчото Василий], на извършителя на посветителния обряд [йеромонах Кирил Рилец], на светец, почитан в деня на пострига [Св. великомъченик Меркурий].
Няма надеждни данни кой избира този антропоним. По проблема се импровизира.
Иеромонах Игнатий Рилски обявява, че отец Кирил нарича новопосветения си духовен син в чест на своя съидейник монаха-книжовник в Рилската обител Игнатий (АГ 1987, 28). Основанията му са енигма, защото самият посветител не поддържа това в разказа си за събитието пред С. Заимов след Освобождението (Заимов 1895, 21-22; Заимов 1897, 23-25).
В първото издание на научната биография на Левски [1945/1947] И. Унджиев уверява, че за да зарадва вуйчо си, В. И. Кунчев избира името на неговия духовен наставник (Унджиев 2007, 86). Вест за тази личност липсва. Източникът на информацията – премълчан. А без потвърждение тя остава произволно заявление. Може би поради това в следващите издания авторът не я възпроизвежда.
Христо Темелски поддържа, че В. И. Кунчев прочита в Стара Загора житието на Св. преподобномъченик Игнатий Старозагорски [1793-1814] и сам се ориентира към неговото име (Темелски 2006). В биографията на агиогероя обаче не се открива нищо феноменално и светийско освен публичния отказ от наложеното му в ранна възраст мохамеданство, заради който е обесен на 8 октомври 1814 г. (ЖС 1991, 499-500) С такава и дори по-затрогваща съдба възсияват Св. Лазар Български, Св. Онуфрий Габровски, Св. Лука Преподобни. Да не говорим, че търсейки светъл пример, неофитът би могъл да избере далеч по-достойно живелите и отличили се в отстояването на род и вяра Св. Георги Нови Софийски, Св. Никола Нови Софийски, Св. Висарион Смолянски и пр. При това Св. Игнатий Старозагорски е монашествал в Рилската обител, в близката й постница „Св. Лука” и отшелничествал в скита „Св. Иван Предтеча” на Света гора, не в Хилендарския манастир, чийто таксидиот е вуйчото-наставник. Озадачава и обстоятелството, че Левски не споменава своя патрон-светия в епистоларните си текстове нито веднъж. В изобилната мемоарна литература за него няма данна да го е сторил и в непосредственото общуване даже с най-близки родственици или съмишленици.
Приемането на монашество се третира като ново рождение – за духовен живот. Естествено е актът да бъде съобразен с мирянската биография на неофита. Съотнасянето на духовното новорождение към физическото актуализира рождената дата. Левски има усет и афинитет да маркира точни датировки – в своето джобно тефтерче той бележи смъртта на брат си, на Иван Капитан. Връзката между двете жалонни събития в живота му става името на светеца – В. И. Кунчев се ражда в деня на почит на Св. Игнатий Старозагорски, 8 октомври.
Невям случайно проблемът за неговото покалугеряване излиза на дневен ред в края на 1858 година? На 23 ноември в светогорския метох в Карлово се провежда решителният фамилен съвет за определяне на бъдещето му – изчакано е да навърши необходимата, за да облече монашеското расо, 18-годишна възраст. Информираният от най-близки роднини и сподвижници З. Стоянов набляга на това, като го повтаря изрично (Стоянов 1997, 19). Да се сбърка възрастта е по-малко вероятно в сравнение с точна дата.
Налице е пълна аналогия с йеромонах Кирил Рилец, който на 1 февруари 1844 г. бива възведен в монашески чин, тъкмо щом изпълва 18 години. В такъв случай Васил наскоро достига предписаната за замонашване възраст – изглежда не през същия месец, изпълнен с препирни между майката и вуйчото (Заимов 1895, 21; Заимов 1897, 23-25), а през предходния октомври.

Виждаме, че в епоха, когато из цялото българско етническо землище шестват най-високотиражните биографии на Апостола от З. Стоянов и С. Заимов, в техен противовес се поддържа друга негова рождена година – 1840-а. Тя ми се струва по-резонна, понеже към нея насочват 8 независими един от друг източници, чиито автори с изключение на З. Стоянов са контактували с Левски, както и самият протагонист. Утвърдената в историографията и наложена в общественото съзнание 1837 г. се уповава единствено на сляпа вяра в неподкрепените с никакъв аргумент късни спомняния и мъдрувания на негови родственици. С определена увереност поддържам като дата на раждането на българския Свободотворец 8 октомври 1840 година.

Автор –  Веселин Игнатов. Всички права запазени! При използване на текста – препечатване или разпространение в интернет пространството задължително посочвайте името на автора!