В поредица от публикации ви представяме книгата на Веселин Игнатов „Васил Левски – фикции и факти“- един нов и задълбочен поглед към „фактите“ за Апостола, които често се оказват просто фикции.

►„Посвещението“

“Васил Левски” , художник Александър Поплилов, ХГ “Станислав Доспевски” – Пазарджик – снимка от интернет

Във фундаменталния документален летопис на жизнения път на Апостола стои: „Някои биографи приемат, че Левски напуска Карлово още през есента на 1861 г. или в началото на 1862 г., когато се озовал в Белград и е работил там шест месеца като чирак в един абаджийски дюкян, а през пролетта се включил в Първата българска легия. За това твърдение обаче липсват податки в документите” (ВЛДЛ 1987, 294, б. 17).
В противоречие с предявеното към нещастното твърдение, иначе поддържано от изтъкнати левсковеди [Александър Бурмов, Стефан Каракостов, Любомир Дойчев], изискване за документалност се отдава предпочитание на друго, което няма абсолютно никакви опори в източниците и се основава на речени-писани комюникета от роднини без смислени доводи и доказателства:
„1862 март, 3, вечерта٭ – напуска Карлово с коня на вуйчо си архимандрит Василий, отправяйки се за Пловдив, за да се снабди с тескере.”
„1862 април, между 1-5٭ – пристига в Белград, където се включва в Легията; отсяда в хана на Марко Томич” (ВЛДЛ 1987, 30).
Не е вярно, че липсват податки в документите. Има доста повече – писма, излезли изпод ръката на самия Левски:
1. До Данаил Попов, 30 април 1871 г.: „ас днешен ни сам в работата си, а от 61,во, от тогава и досега, малко много в това сам са занимавал” (ВЛД 2000, 194). Писмото можете да видите и прочетете тук в сайта на страница „Документи“ – документ 23.
2. До Анастас Попхинов, 25 август 1872 г.: „асъ ако не бях великодушен, ни бих престигнал дотук, от 61,во”; „ас съм посветил себе си на Отечеството си, още от 61,во, да му служя до смърт, и да работа по народната воля” (ВЛД 2000, 564).
Получава се, че Апостола не знае кога начева революционната си дейност с напускането на родното място и заминаването за Белград! Знае поелият функциите на ментор по неговата биография Петър Караиванов, който вещо ни просветлява: през 1861 г. дякон Игнатий просто „си обещава да посвети своя живот на народната борба”, „в края на 1861 г. Левски започва да обмисля плана за напускане на Карлово”. Следва постановлението: „1862. 3. ІІІ. Карлово. През нощта дякон Игнатий изкарва коня на вуйчо си архимандрит хаджи Василий от обора на метоха и с него напуска Карлово” (Караиванов 1987, 110-111).
Основания, аргументи, потвърждения – нефела!
Вярвам на Апостола.
И на доверениците му във визирания исторически момент:
1. Дякон Генадий [Иван Стоянов Караиванов; около 1830-1903/1904], „отчасти виновника да влезе Васил Дякона всецяло в бунтовното поприще” (Симидов 1898, 1), след Освобождението предоставя неведнъж сведения за запознанството си с В. И. Кунчев и съвместното им заминаване за Сърбия. През 1891 г. той беседва със С. Заимов, който включва показанията му в подготвяната биография на Апостола. В нея бива отразено: „През месяц октомврий 1865 год. Генади дошел от Ниш в Карлово да прибере стоката на Арх. Виктора<…>Генади посетил бившия дякон Игнатий. Васил разкрил на дякона Генади плановете си за емигриране” (Заимов 1895, 27-28). Във второто издание авторът коригира годината на 1862-а, но месеца запазва (Заимов 1897, 31). Самият Генадий в прошение до Народното събрание от 1893 г. посочва 1860 г. (Темелски 2011).
М. Ковачева установява, че решителната среща на двамата дякони, напускането на духовните им наставници и отправянето към Белград за участие в революционните начинания на Г. С. Раковски са възможни единствено през есента [октомври] на 1861 г. (Ковачева 1967, 45). В сръбската столица те пристигат на 5 ноември, на 8-и присъстват на парада пред княжеския дворец (Заимов 1897, 33), а В. И. Кунчев по непотвърдено твърдение и на дворцовия бал, за чието състояване поне съдим по запазена луксозна покана с дата 7 ноември 1861 г. (Унджиев 2007, 770)
2. Христо Иванов-Големия [1840-1898] – близък другар на Апостола, очевидец и участник в събитията, е най-ранният, добросъвестен и достоверен източник на информация за него (Маринов 1987, 259-260).
От писмото му до С. Заимов, 8 април 1896, узнаваме: „той пристигна в Белград есента и тогава беши зел на вуйка си коня” (ГУ 1993, 117). Думата е за есента на 1861 г., тъй като през септември 1862 г. дякон Игнатий служи в Крагуевац, Сърбия (ИГ 1984, 113). Не помислям Х. Големия да греши, понеже през последвалите месеци той се среща за пръв път и сближава с В. И. Кунчев: „През зимата В. Левски като беше абаджия пр[и] един ма[й]стор, се запознахме” (ИГ 1984, 123, б. 197).

„Загадка върху която мъчно се хвърля светлина” [С. Каракостов] е кой непосредствено насочва дякон Игнатий към включване в революционното движение именно тогава. Възпрепятствани от нямането на сведения, изследователите теоретизират, насочват вниманието към Стоил Димитров Попов-Балкански, Стоян Христов Буйнов, някакъв въображаем анонимен функционер.
Г. С. Раковски пристъпва към събиране на доброволци в Сърбия в края на септември/началото на октомври 1861 г. „През следващите дни – поддържа водещият познавач на живота му Веселин Трайков – се разпращат пратеници до различни градове в страната „да разпространяват тайно святое предприятие” (Трайков 1974, 228-229). Сред тези екстрени емисари не са нито С. Балкански, нито С. Буйнов. През ноември те продължават да се „революционизират” в Цариград: първият тръгва на 14-и, но за Одеса; вторият кореспондира с Г. С. Раковски, разчита „свирепая зима да ся измине”, за да потегли за Белград (АГСР 1966, 876; 831, 898). Макар да доживяват Освобождението, когато мало и голямо със слаби ангели се самопоетизира с титанични подвизи в близкото борческо минало, двамата не си приписват заслуги в привличането на В. И. Кунчев на революционното поприще.

Ключа към разрешаването на „загадката” предоставя писаното от З. Стоянов по сведения на съвременници: „През Карлово преминал някой си Иван, татарпазарджиченин, за когото разказват, че бил изпратен уж из Букурещ да кани населението на въстание, което ние не вярваме, защото по него време в Букурещ едва ли се е чувал българският език. Иван е искал само да се продаде на по-висока цена пред простодушните карловци<…>Както и да е, но тоя Иван е насърдчил за пръв път Игнатия Левски да се не бави, но да върви към тихия бял Дунав”.
Авторът хипотезира, че иде реч за Иван Каратанчев, който според П. Хитов се явявал в Сливен и проповядвал народът да въстане (ВЛД 1943, 45-46). Идентификацията е погрешна – войводата визира Иван Михайлов Карапанчев [Панов] от Сливен, обикалял из България с пропагандни цели. Той бива ангажиран в Одеса за организационна работа от пратеника на „Дружината на верните приятели” в Цариград С. Балкански през ноември 1861 г. (МЧ 2004, 206) Тогава дякон Игнатий вече пребивава в Белград.
Подобава агитаторът да участва в начинанието, за което молебства: революционната акция на българската емиграция в Сърбия през 1862 г., респективно – Първата българска легия. В наличните списъци на формированието откриваме легиста от „шеста десятница” Иван Брегов (АГСР, 1952, 397) – Иван хаджи Костадинов Иванов-Брегов, роден през 1830 г. в Татар Пазарджик. Участието му в Легията удостоверява Г. С. Раковски в свидетелство, издадено на Йордан Ж. Планински (Симидов 1898а, 30).
Мобилен като търговец, допустимо е И. Брегов да пътува до/от Букурещ, да набира доброволци за предстоящото дело, да посещава Карлово и да бъде действителният „насърдчител” В. И. Кунчев да стори решителната крачка. След като се снабдява в Пловдив с необходимите за пътуване документи, Игнатий спира тъкмо в Татар Пазарджик, където „са остригали дяконската [му] брада” (Дойчев 1990, 348). Възможен мотив – уговорена среща с И. Брегов, която по някаква причина не се състоява, каквато уговорка той има и с дякон Генадий в Ниш?
Двамата се събират в Белград. За участието им в схватките с османците от гарнизона на 3 юни 1862 г. техният боен другар Васил Д. Стоянов свидетелства: „Тук от българите се отличиха Дяда Иля, дякона Васил Левски, Стефан Караджата и някой си Спиро от Охридско, Стоян от Белоградчишко, Иванчо Брегов от Т. Пазарджик и други много.” (ЛСС 1987, 22) Освен близостта и свързаността с В. И. Кунчев, отличавайки го сред множеството наред с най-изявения тогава български боеви водач Ильо Марков, организатора на въстание в Битолско Спиро Иванов Джеров, прочутия в Северозападна България войвода Кара Стоян от с. Орешец, Белоградчишко, показанието разкрива, че пазарджиклията е лична фигура измежду доброволците. Потвърждава го фактът, дето той служи в „авангарда”, своеобразната гвардия на Г. С. Раковски, и е на негова пряка издръжка.
Нататъшните взаимоотношения между двамата не са ясни. Твърде скоро те се разделят, избирайки различни лагери в настъпилия разрив между водачите на българските доброволци в Сърбия: И. Брегов остава с легистите, служещи при Г. С. Раковски в Белград; В. И. Кунчев взема страната на Ильо войвода и на 12 юли 1862 г. заминава с неговите поддръжници за Крагуевац [Шумадийски окръг, Сърбия].
Сред бившите четници на П. Хитов, изпратили на 4/16 юли 1868 г. от Букурещ писмо до своя предводител, се подписва и „Иван Костадинович” (Страшимиров 1929, 412). Името му не фигурира в списъка на четата от предходната година, приложен към първото издание на мемоарите на войводата [1873, Букурещ]. Трябва да вземем предвид обаче забележката на четоводеца веднага след него: „На някои момчета не помещавам имената затова, защото ги не помня или защото живеят в България. Нека ми опростят.” (Ферманджиев 1985, 76) От друга страна, по съображения за своя и на близките си сигурност отделни четници прибягват до лъжеимена и неточни адреси. И. Костадинов не е записан и сред другарите, с които П. Хитов преминава в Сърбия на 4/16 август 1867 година. Може той да е четникът, за когото Никола Ферманджиев допуска да се отделя от дружината поради неизвестни обстоятелства [заболяване?], но напускането му не е отразено в източниците (Ферманджиев 1985, 78). Със сигурност И. Костадинов не се включва във Втората българска легия [август 1867-май 1868], в която почти веднага след стъпването на сръбска земя влизат Левски и още седмина четници (Василев 1993, 119-120), нито в сборната дружина на Х. Димитър и С. Караджа през следващата година (Василев 1988, 126-127).
Н. Ферманджиев установява, че след преминаването на Дунав на 28 април 1867 г. П. Хитов приема в четата 17 души, но разкрива имената на 13. Сред тях е Иван Георгиев Петров от Пазарджик (Ферманджиев 1985, 109)! Дали не са го съпровождали и други неколцина, сред тях, да речем, съгражданинът му И. Костадинов-Брегов? Присъединил се по-късно, напуснал по-рано, името му не се е запечатало в паметта на войводата.
В мемоарите си Христо Македонски споменава Иван Константинов от Сливен – „той беше гонен като съучастник в четата на Панайота” (Записки 1973, 145). Дали обаче възпаметява точно родното място на своя другар?

Проблемът за идентичността на И. Костадинович с И. Брегов заслужава да бъде проучен. Ако тъждествеността се потвърди, ще добием информация за втора след Легията съвместна борческа изява на Левски и вероятния негов пряк „насърдчител” да излезе на бранното поле – четата на главния войвода на революционните сили П. Хитов през 1867 година.

Автор –  Веселин Игнатов. Всички права запазени! При използване на текста – препечатване или разпространение в интернет пространството задължително посочвайте името на автора!