В поредица от публикации ви представяме книгата на Веселин Игнатов „Васил Левски – фикции и факти“- един нов и задълбочен поглед към „фактите“ за Апостола, които често се оказват просто фикции.

►„Първоначалото“

В историографията доминира възгледът, че Левски начева организаторска дейност в България чрез своята т. нар. първа обиколка из Татковината от 11 декември 1868 г. до 24 февруари 1869 година. На сведенията, че той работи в Отечеството преди това, научните труженици отдават периферно внимание, колкото да ги отрекат, а неколцината изследователи, дръзнали да им повярват, насрочват първите му организационни почини няколко месеца по-рано през есента на 1868 година. (Дойчев 1981, 260; Кузманов 1990, 149-171).
Истината трябва да търсим в думите на Апостола. Кога той датира началото на своята дейност сред сънародниците по българското етническо землище?
В писмо от името на Централния български революционен комитет до комитета в Сливен на 16 януари 1872 г. Левски твърди, че обикалял в Българско от 3-4 години, а след една седмица в друг циркуляр до комитетските дейци в Плевен – от 4-5 години (ЛВ 1987, 45,48), т. е. от 1867-1869 година. Тъй като той разграничава своето „обикаляние” от комитетската си организационна дейност и пресмята неговото начало ретроспективно спрямо съставянето на Централния комитет през 1871 г., трябва да го търсим в хронологичните рамки 1866-1868 година. З. Стоянов също обособява 5-годишен период, през който „независимо от всякакви централни и частни комитети той е работил предварително на своя глава, докато съедини духовете”, но го ситуира в 1865-1870 година. (Стоянов 1997, 12).
Дефицитната конкретика внасят показанията на В. И. Кунчев пред Специалната комисия в София. На 4/16 януари 1873 г. той заявява: „преди 7 години излязох от Карлово”; „Когато напуснах родния си град, най-напред ходих в Тулча, дето стоях една година като учител” (СД 1946, 7, 10). Изразено другояче, Апостола фиксира началото на своята дейност в 1866 г., когато именно се явява в Северна Добруджа.
С какви други данни разполагаме?
През март 1866 г. В. И. Кунчев напуска с. Войнягово. В Пловдив се снабдява с документи и отпътува за Румъния. Има сведение за негово присъствие в град Галац [Галати, Румъния], откъдето се отправя за Добруджа (МЧ 1987, 104).
В град Меджидие [Меджидиа, окръг Констанца, Румъния] се свързва с един познайник на хаджи Василий – калофереца Горанов, който го изпраща в Тулча [Тулчеа, Румъния] с препоръчително писмо до местния търговец Соколов (Заимов 1895, 33-34). Там пристига с двама другари. Тъй като разпространяват забранени от османските власти литографии на патриотични теми от българското минало – изображение на съцаря Асен І и сцена на поставянето в нозете на цар Иван Асен ІІ на пленения през 1230 г. епирски деспот Теодор Комнин (ЛСС 1987, 46), неидентифицираните до момента негови придружители са арестувани, Левски успява да се спаси и търси начин за легализация. През лятото на 1866 г. той се явява в с. Конгаз [Ръндуника, окръг Тулчеа, Румъния], където учителства съгражданинът му Васил Стоянов Тотюв. Там през месец юли се запознава със зографа Цаню Захариев от Трявна. С негово съдействие след няколко дни е условен за учител и черковен певец в с. Еникьой [Михай Когълничану, окръг Тулчеа, Румъния], където тревненецът и баща му Захарий Цанюв творят иконостаса в новопостроения храм „Св. Троица” (Тонев 1973, 210-211; ВЛДЛ 1987, 33, 37). Във версията на П. Хитов – „отишъл на Добруджанската страна и е бил учител по Баба-Дааските села” [град Бабадаг, окръг Тулчеа, Румъния – (ЛСС 1987, 58)].
На 7 ноември 1866 г. Левски е в молдовския град Яш [Яши, Румъния], откъдето отправя писмо до Г. С. Раковски (Страшимиров 1929, 3). От показания на Георги Колев Бузрев, че се запознава с него в Болград, Южна Бесарабия, Румъния [дн. Одеска област, Украйна], а в някакво тамошно село той привлича за работа Иван и Петър Хайдутови (Страшимиров 1929, 713), Огняна Маждракова-Чавдарова извежда заключение за още една възможна и фактически най-ранната организационна обиколка на Апостола: „набелязано или осъществено пътуване до Кишинев – Болград, центрове на български колонии в Южна Русия” (МЧ 1987, 125).
Най-разпространеното предположение е, че Левски се явява в Добруджа, за да търси С. Караджа (ВЛДЛ 1987, 33). То предпоставя някаква връзка и уговорка между двамата, за каквато няма вест. Караджата напуска окончателно Добруджа през април 1863 година. Това следва да е известно на В. И. Кунчев, тъй като през юни-юли 1864 г. двамата са заедно в четата на Х. Димитър и С. Попов. От друга страна, още в Румъния, където престоява 4-5 месеца, Левски би трябвало да се е информирал за пребиваващия там свой другар, дори двамата да са се срещнали. Многозначително е, дето той не се обръща към никого от родствениците и познайниците на С. Караджа в Тулча! А съвсем несмислено е, след като не открива оня, когото търси, да остава без наложителна причина по непознати места, да се набива в очи по празници, да се легализира като даскал и черковен певец, както разправят Ц. Захариев и някои добруджанци.
Съществува и догадка Левски да се е явил в Добруджа по покана на Иван Кършовски, учител в град Хърсово [Хършова, окръг Констанца, Румъния – (Шарова 1970, 235)]. Определена близост между двамата е несъмнена: те участват рамо да рамо в боевете срещу османския гарнизон в Белград на 3-5 юни 1862 г., В. И. Кунчев пренася ранения еленчанин в хотел Српска Круне, за да бъде превързан (АС 1902, 42). Но И. Кършовски пристига в Хърсово едва през септември 1864 година. И естествено в своето обилно писмено наследие той не маркира да е канил другаря си от Легията или да е посещаван от него.
Примамливо изглежда Левски да е пратен или поне насърчен да работи за революционизирането на добруджанци от Г. С. Раковски – по определението на руския консул в Русе Василий Кожевников разпространението на патриотични картини, каквото осъществява В. И. Кунчев с двамата си другари в Добруджа, вършат тайни агенти на лидера на националната революция, за да възбуждат народния дух (Косев 1978, 210).
Препинателен проблем е отсъствието от Румъния на притеснявания от местните власти котленец още от април 1866 година. (Велики 1987, 172-174). Второ: писмото от 7 ноември 1866 г. документира отношения между двамата, но не и скорошна пряка връзка. Д. И. Левъскый едва сега се обръща към Г. С. Раковски за информация относно неговите начертания: „търговите как отиват днес и как ще бъдат занапред” (Страшимиров 1929, 3). О. Маждракова-Чавдарова обръща внимание, че Г. С. Раковски още през август се е върнал в Букурещ и „неговото местопребиваване бързо става известно на широк кръг емигранти” (МЧ 1987, 125).
Възловото: накрая Левски се извинява, че не разполага с време да пише „по-напространо”, т. е. няма намерение да остава в Яш, а бърза да се завърне в Еникьой.
Мисля, че най-вероятно В. И. Кунчев се озовава в Добруджа не за да търси някого или да се укрива от османските власти, а за да работи за планираното за пролетта на следващата година въстание. „През 1866 г. – констатира О. Маждракова-Чавдарова – сред идейните съмишленици на Раковски се долавя съзнателно изчакване и ориентиране към по-продължителна подготовка за широка въоръжена акция през идущата 1867 година.” (МЧ 1987, 111) С. Караджа примерно спори с Г. С. Раковски, настоява „да се изпроводят няколко способни младежи да организоват народът, когато видиме, че народът е можал да успее колко-годе, тогава да минат от тука четите и да предводят народът” (МЧ 1987, 110). В изпълнение на такъв замисъл в България преминават няколко емигранти. Сам Караджата през пролетта на 1866 г. се явява в с. Каранасуф [с. Истрия, окръг Констанца, Румъния], където е вече оборудвана оръжейно-продоволствена база, през есента пък обикаля за набиране на четници (Косев 1973, 208; Жечев 1968, 146-159). „До 1867 г. – твърди в 1877 г. анонимен съвременник – той обходи цяла Добруджа и ромънска и руска Бесарабия и подканяше народа да земе участие в революционното действие, когато се почне” (МЧ 1987, 125).
За проекта за въстание и мястото на Добруджа в замисъла научаваме от секретен рапорт на руския вицеконсул във Варна Василий Нягин до посланика на Русия в Османската империя от 24 март 1867 г., публикуван от Велко Тонев: „В неделя вечерта, на 19 того, при мене дойде варненският търговец българинът Георги Попов, човек доста почтен и под тайна ми съобщи, че някакъв си млад българин из Тулча – Дряновски [Христо Петков Ганчович-Дряновски – б. В. И.], отишел при него в магазина и между другото му съобщил под секрет следното: Българите в Тулча, наедно с живущите в княжествата и Бесарабия българи, се готвят за внезапно въстание против турците. Съществуващият в княжествата български комитет е успял за тази цел да склони в своя полза княз Карл Хохенцолерн, който обещал да оказва на българите всевъзможни подкрепления и поддръжка, вследствие на което комитетът е пристъпил към подготовка на амуниции и припаси, каквито в настоящия момент има в достатъчно количество.<…>Главните пунктове, в които трябва да избухне едновременно и даже едноминутно въстание, са избрани освен Тулча, Шумен и Търновските балкани, където вече са се промъкнали агентите на обществото [подч. – В. И.] с достатъчно число млади хора и оръжие. По думите на Дряновски, определеният ден за въстанието бил 16 март (именно в тоя ден замина от Варна за Цариград Омер паша), но на това попречило, както днес се узнава, заминаването на сръбския княз Михаил Обренович в Цариград, и въстанието се отложило до 1 април 1867 г.” (Тонев 1973, 214-215)
Има основания да се смята, че т. нар. Тулчански проект е разработен месеци, преди да добие окончателния си вид към края на 1866 г. след завръщането на Г. С. Раковски в Румъния като част от източното направление на народната войска (Тонев 1973, 216-218). Особено важно е, дето от Добруджа даскал Васил поддържа връзка с Бойко Нешов, приближен на П. Хитов, значи на Г. С. Раковски: „Като се събираше четата – сочи войводата, – Бойко Нешов уведоми за това Левски, който по онова време беше учител в добруджанското село Еникьой. Подир няколко дена той се озова в мушията „Циганка” [с. Синешти, 20 км от Букурещ – б. В. И.] и тук Раковски ме запозна с него.” (ЛСС 1987, 55) Тъй като четата тръгва на 28 април 1867 г., присъединяването към нея на В. И. Кунчев и съответно напускането му на Добруджа отнасям в този месец.
Мястото и ролята на Левски в събитията не могат да бъдат по-ярко осветлени. Едничкият що-годе надежден източник за него от това време са спомените на Ц. Захариев, с когото той дружи в Еникьой от юли до октомври 1866 година. (Тонев 1973, 210-211) Ядката в тях е уверението, че двамата си дават дума да работят задружно, изработват план за въстание, привличат „много работници” (ЛСС 1987, 45-46).

16 години по-късно първият биограф на Апостола Г. Я. Кирков поддържа по спомени на съвременници, че даскал Васил формира „дружина юнаци с цел да преследва черкезите, които тогаз върлуваха по цяла България и особено в Добруджа” (Кирков 1882, 5). На следващата 1883 г. вторият му животоописател З. Стоянов обобщава: „И тук деятелността на нашия херой не се е ограничила само с даскалския дивит и с безжизнения буквар. Всичко младо и идеално, каквото е могло да се намери по него време в едно село, обиколило наш Василя <…> Левски е организирал българска чета, с която е искал да противодействува на черкезите. По сборовете, сватби и други увеселения, които ставали по околните села, той не е изпущал простия случай да се яви със своите ближни другари. И със слова, и с действия се трудел той да разбуди заспалите свои съотечественици. Устроил игри в надхвърляние на камъци и надскачвание между младите, които той надминавал във всяко отношение.” (ВЛД 1943, 68)
Най-далеч достига С. Заимов, третият житиеписец на Левски: „организира тайно общество, под названието „тайна дружина”. Програмата на предметната дружина се състояла в следните два параграфа: § І. Унищожавание черкезските и татарските разбойнически шайки, които грабят мирното българско население в околността на Сакча и Тулча. § ІІ. Распространявание между българското население от околните села на Ени-Кйой идеята за освобождение на България от турската тирания.” (Заимов 1895, 34) Нататък се фабулира, че селяните изпращат даскала тържествено през Тулча за Браила: „На никой селски даскал в ония времена не са били правени такива сърдечни почести, каквито Ени-Кйойци и околните тям села са правили на даскал Василя. За тях той е бил „пратеник някой си” проводен от „някого си” да обади на народа за скорошното падание на турското владичество” (Заимов 1897, 38-39).

Пребиваването на Левски в Добруджа е кратко и с ограничен обхват. Усилията му са вложени в пропагандиране на освободителната идея, привличане на съмишленици и формиране от тях на революционни групи с предназначение военна подготовка за въоръжена борба – самозащита и въстание през пролетта на 1867 година. (Дечев 1987, 92). Напомням, дори в 1868-1870 г. за достатъчно време населението да бъде подготвено за революционна акция все още се считат 25 дни (ЛВ 1987, 7). Важното е, дето той работи на място сред сънародниците. По същество организаторската му дейност е вече професионална. В Северна Добруджа през 1866 г. започва реалното апостолство на българския Свободотворец.

Автор –  Веселин Игнатов. Всички права запазени! При използване на текста – препечатване или разпространение в интернет пространството задължително посочвайте името на автора!