Това е художествен разказ. Героите и имената им са измислени. Действието, описано в разказа е плод на въображението на автора.

---

 

Дъската изпука шумно под силния натиск, но въпреки това не поддаде. Борис ядосано издърпа металния лост и го запокити към отсрещната стена. Парчето метал остави диря в зидарията и падна шумно на пода. Колегите му за пореден ден го бяха оставили сам и днес трябваше да изкърти цялото дюшеме на помещението. Фирмата беше поела тази поръчка, която дойде тъкмо на време. От два месеца не бяха получавали заплати и случилото се бе не просто глътка свеж въздух, ами направо спасение за фирмата.

Борис се отпусна на пода и взе бутилката с минерална вода. Отвори я и отпи жадно. Точно в този момент телефонът му извибрира. Когато човек пие вода, дори змията не го закача, помисли си той и погледна дисплея. Ясно. Змията не, но…беше получил SMS, че закъснява с 20 дни с вноската за кредита си и ще трябва да плаща наказателна такса.

Нямаше време за вайкане. Борис запретна ръкави и реши да прекърши силата на своя противник – в случая една стара чамова дъска. Подпъхна лоста в основата и напъна силно. Дъската изскърца жално, изви се и се пропука в средата. Точно там Борис постави лоста и отново натисна. Този път беше по-лесно и дървената летва изскочи от мястото, където бе стояла над 60 години.

Младежът я хвана с две ръце и я изтръгна от стария ѝ дом. Занесе я в ъгъла на помещението и се приготви за нов сблъсък. Подпъхна върха на лоста под следващата дъска, но нещо привлече вниманието. Периферното му зрение долови метален отблясък в отвора, който бе зейнал в пода. Остави лоста и се приближи. Видя дървена скара, глава на ръждясал гвоздей и нещо като стар парцал. Свали ръкавицата си и предпазливо докосна парцала. Не искаше да се убоде на някой ръждив пирон. От опит знаеше, че следват доста неприятни неща. Щом пипна парцала, разбра, че това е кожа. Почисти я от натрупалата се мърсотия с ръкавицата, която държеше. Подхвана я с два пръста и дръпна лекичко. Изненадващо, парчето кожа се оказа голямо и като че ли в него бе увито нещо. Бръкна с другата ръка и го подхвана. Май е кутия, помисли си Борис, но трябваше да откърти още поне една дъска, за да я извади. Така и направи. Ентусиазиран от откритието си и от завладялото го любопитство, за нула време махна още две дъски от пода. Сега вече се виждаше всичко. Парчето кожа обвиваше нещо и по дължина бе завързано с конопено въже. Борис хвана въжето с едната си ръка, а другата подпъхна под кожата. Дръпна и усети тежестта – не беше само парче кожа. Извади го и седна на пода. Държеше нещо, обвито с кожа и вързано през средата. Остави го пред себе си и заоглежда помещението. Не знаеше защо го прави. Беше сам, но явно откритието му го завари неподготвен. Загледа се във въжето и опита да го развърже. Но имаше възел и нямаше как да го направи. Ядосано извади макетния нож от работния си панталон и с бързо движение преряза въжето. Внимателно го издърпа и надигна кожата. Пред очите му се появи метална кутия с капак. Приличаше на онези английски кутии за бисквити. Виждаше се някакъв надпис, но избилата ръжда и мръсотия не позволяваха да го разчете. С ръкавицата се опита да почисти капака, но видя как изтърка старата боя и унищожи един от надписите. Това го смути и той се сепна. Не знаеше какво е и колко е ценно. Дали току-що не унищожи някаква реликва? В следващия момент разчете част от надписа. Да… кутия за бисквити беше. Отдъхна си и реши най-накрая да я отвори. От ръждата капакът заяде, но след малко усилия поддаде. Борис отвори кутията и видя парче бял плат, който покриваше съдържанието. В този момент някой потропа силно на външната врата. Това меко казано го стресна и той направо подскочи. Все едно откритието му отвори небето и земята. Разбира се, заради стреса в съзнанието му се появиха апокалиптични мисли, но гласът, който чу, въобще не беше на някой демон. Досадната съседка от долния етаж отново търсеше с кого да се заяде. Беше негов ред. Борис остави кутията до раницата си и отиде да отвори външната врата. Виновно закима с глава и няколко пъти се извини на бабата. Невероятен шум вдигал. Главата я заболяла и защо не спазвал правилата – от 14:00 до 16:00 часа не се позволявало да се вдига шум. Борис погледна тайно часовника си, докато кимаше с глава в знак на съгласие и примирение. Часът бе 13:50, но реши, че няма смисъл да влиза в разпри. Обеща на бабата, че няма да вдига шум през следващите два часа, извини се за седми път и ѝ пожела приятен ден. Затвори вратата и бързо се отправи към мястото, където беше оставил кутията. Взе я в ръце и седна на един стар стол. Отвори капака, махна белия плат и го остави на земята. В кутията разпозна бели листа, пощенски пликове, няколко монети, стар часовник и една червена петолъчка, в средата на която видя лика на Васил Левски. Това беше медал. Същият бе виждал веднъж, когато се разхождаше из градинката до храм-паметника „Александър Невски“ тук, в София, и разглеждаше картините и старинните вещи, наредени по сергиите.

Малко се разочарова. Но какво очакваше? Да намери вътре ритон от Панагюрското съкровище ли? Беше намерил кутия с писма и дрънкулки. На единия плик имаше надпис „Виена, 1921 г.“ Отвори го и видя няколко снимки. Разпозна сред тях забележителности на австрийската столица. На друг плик видя надпис „Назначение“. Вътре също имаше снимки, на които видя униформени хора с препасани пушки. Както и книжки с описание на някакви ордени. Премести погледа си към червената петолъчка с образа на Левски и направи връзката. Това беше медал за храброст. В кутията имаше още няколко пощенски плика с надписи на тях. „Сватба“, „Букурещ, 1959“, „Завършване“, „Дяконът“ , „Писма от Ваня“, „Писма от фронта“, „Рецепти“. Борис осъзна, че в ръцете си държеше спомените на няколко поколения хора. Замисли се и се натъжи. Лично познаваше бившата собственичка на апартамента, в който сега работеше и в който намери кутията със спомени. За жалост тя си отиде от този свят преди няколко месеца и нямаше роднини. Съпругът ѝ дядо Стоян беше починал преди повече от 10 години. Нямаха деца и наследници и апартаментът им беше купен от някакъв новобогаташ на търг от банка, която при направена ипотека, ставаше собственик на имота, след смъртта на баба Невена. Така се казваше тя – баба Невена,  а мъжът ѝ – дядо Стоян. Мили хора бяха. Винаги усмихнати, благи и едно нещо беше останало като спомен у Борис – как се разхождаха в близкия парк, хванати за ръце. Усмивка озари лицето му при този спомен. Сети се и за подаръка, който веднъж дядо Стоян му направи – златист плакет с лика на Васил Левски и някаква негова мисъл. Замисли се и за думите, но не се сещаше. Дядо Стоян винаги, когато се виждаха, подмяташе нещо за Левски. Борис от уважение го изслушваше, но не си падаше много по историята. Да, знаеше кой е Левски и какво е направил, но отдавна е било това. Човек трябваше да живее в настоящето. Така разсъждаваше Борис и не запомняше много от нещата, които му споделяше дядо Стоян. Даже сега се замисли и какво точно беше направил с онзи плакет. След като заживя отделно от родителите си, си беше взел много от нещата от стария апартамент. Някои от тях още стояха в картонени кутии в един шкаф. Зарече се довечера да потърси подаръка от дядо Стоян. Някак мило и същевременно тъжно му стана.

Беше взел решение. Намерената кутия нямаше да я даде на новия собственик. Не го харесваше. Пък и той даже не се беше виждал с дядо Стоян и баба Невена. Сърцето го заболя, като си представи как онова бизнесменче хвърля кутията в контейнера за смет пред блока. Не, нямаше да го позволи! Той щеше да задържи тези спомени, пък ако намереше нещо интересно сред тях…се закле в паметта им, че щеше го даде в музей или където там се съхраняваха старинни снимки и вещи. Реши обстойно да разгледа всичко, след като се прибереше у дома довечера.

Работният ден мина бързо. Борис успя да свърши заплануваната работа. След това в цеха обсъдиха какво са свършили дотук и с колегите планираха следващите работни дни. Част от екипа работеше в цеха по изработването на новите мебели. Друга част се беше заела с реставрацията на няколко старинни шкафа. Колкото до апартамента, работата им бе приключила с махането на старото дюшеме. Там нямаха повече работа на този етап. Сега влизаше друга фирма, която щеше да ремонтира апартамента основно. От фирмата на Борис се изискваше да изработи новите мебели и да реставрира няколко стари. Реставрацията Борис считаше за личен успех. При подписването на договора именно той успя да убеди новия собственик да запази няколко масивни шкафа. Те бяха истинска ценност. Изработени от орех и с изящни дърворезби. Много пъти си беше играл като малък в апартамента. До ден днешен си спомняше с каква възхита наблюдаваше и докосваше лъвските лапи на краката на холната маса и бюфета. Детското му въображение ги беше превърнало в приказни герои от историите, които си измисляше и които като в унес разиграваше. Спомняше си как дядо Стоян се включваше в игрите. Веднъж, захласнати в поредното приключение, докато преследваха лошия, двамата бутнаха и почти изпочупиха един порцеланов сервиз за чай. Това много натъжи баба Невена. Спомни си как очите ѝ се насълзиха. По-късно научи, че сервизът бил спомен от нейната майка. След няколко години Борис беше събрал парички. Естествено, и родителите му помогнаха много. С баща му отидоха до един оказион и избраха прекрасен чаен сервиз. Опаковаха го и на другия ден младото момче го подари на баба Невена. Тогава за втори път я видя да плаче, но този път от радост. Дядо Стоян също се просълзи и му каза: „Браво, моето момче! Добрината ти стопли старите ни души. Ех, да можеше бай ти Василя да види отнякъде какви момци растат! Животът тепърва ще те брули, но никога не изгубвай и предавай тази си добрина, юначе!“

Малък беше тогава Борис, но помнеше всяка дума на дядо Стоян. Такъв беше той – мъдър, благ и човечен. Естествено, въпросният бай Васил беше Васил Левски. Така и не можеше да разбере защо мине не мине и го намесваше в разговорите им. Веднъж Борис го попита дали Левски е негов роднина. А дядо Стоян се поусмихна и го погали по главичката.

– Кръвта ми не е от Левски, моето дете, но мислите, сърцето и духът ми винаги са се стремели да са от него. Ако повече българи го разберем и живеем достойно като него, дълго ще пребъдем и ще живеем в една чиста и свята държава.

– А сега къде живеем, дядо Стояне?

– Живеем на една територия, момчето ми, но това е тема за дълъг разговор. Някой ден ще го водим. Знаеш ли каква дата е утре? Годишнина от смъртта на Васил Левски. Аз имам една традиция. Всяка година на тази дата оставям по една червена роза. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Ще се радвам, дядо Стояне. Таман ще разбера къде е гробът на Левски, защото си признавам, че не знам.

– И не си единствен, моето момче. И аз не знам къде е.

– Как така? Къде оставяш тази розичка тогава?

- Оставям я на паметника на Апостола, моето момче. Той е, както пишат историците, почти на мястото, където Левски е бил обесен. Гробът му, днес никой не знае къде е. Или поне са малцина и това е най-пазената тайна в историята на България.

– Тайна? А защо е тайна, дядо?

– Защото не сме дорасли да знаем истината, но и това е тема за дълъг разговор, който някой ден ще водим, Борко.

Тайнствената усмивка на дядо Стоян и мистерията, за която Борис научи в този ден, се запечатаха завинаги в паметта му.

Борис се прибираше към дома си. С колегите бяха решили тази събота и неделя да почиват. Очакваше го един разтоварващ уикенд, от който имаше нужда. Вървеше пеша. Разстоянието взимаше обикновено за около половин час. Той се наслаждаваше на тези моменти – сутрин рано, когато събираше мислите си, отивайки на работа, и вечер след работа, когато се отпускаше. Обичаше да ходи пеша.

Сега, докато вървеше, го връхлетяха отново мисли, които го връщаха години назад и бяха свързани с баба Невена и дядо Стоян. Преди да навърши тринадесет, Борис беше загубил своите баби и дядовци. Тъжно му стана, че нямаха дни да го видят как завърши училище. Да го видят с войнишката униформа на клетвата му в казармата. Нямаха дни да отпразнуват завършването му в университета. Може би именно затова се беше привързал толкова към приятелското семейство. По някакъв начин те запълваха празнината, която се бе отворила в душата на малкото момче. Често им гостуваше, а през летните ваканции се случваше да изкара при тях дори седмица-две. Там, в дома им, бяха най-хубавите му детски спомени.

Докато вървеше, Борис за пореден път се запита как се случи така, че се отдалечи от тях? Несъмнено най-голяма роля бе изиграл фактът, че се преместиха да живеят в друг квартал. Преди това беше лесно. Дядо Стоян и баба Невена живееха два етажа под тях в старото тухлено блокче. На Борис там му харесваше много, но незнайно защо родителите му решиха да се местят. В първите месеци след преместването Борис посещаваше своите приятели един-два пъти в месеца. След  това посещенията се разредиха и бяха заместени от обаждания по телефона за празниците. На втората година от преместването Борис си счупи ръката и няколко месеца бе по болници и раздвижвания. После трябваше да наваксва с ученето, за да завърши годината. Времето си летеше и един ден, след като се прибра от училище, разбра от майка си, че дядо Стоян е починал. Стана му много мъчно не само защото не го беше виждал отдавна, ами и заради факта, че последното им виждане не завърши добре. Бяха се скарали. Всичко започна чудесно и именно в онзи ден Борис получи златистия плакет на Васил Левски. Дядо Стоян за пореден път превъзбудено му разказваше нещо за Апостола. Беше му споменал, че след някоя и друга година ще му подари нещо много ценно, което се е предавало в рода му от няколко поколения. Борис се позаинтересува какво е това нещо и когато разбра, че отново е свързано с Васил Левски, направи отегчена физиономия. Това не се хареса на дядо Стоян и на въпроса му, защо така реагира, момчето отвърна, че му е писнало от Васил Левски. Мине не мине и все за него му се говорило тук. В училище, когато изучавали историята на България, имало само два урока, в които се споменавало за Левски. Защо толкова го почитал дядо Стоян и все за него му говорел?

Заваля лек дъждец. Борис си беше забравил чадъра и сега само прихлупи шапката си и продължи към дома. Понякога обичаше да го вали дъждът. Някак изчистваше съзнанието му и избистряше погледа. Ясна и реална изведнъж се появи картината от онзи далечен ден и скарването с дядо Стоян. Тогава за първи път видя как старецът се просълзи. Стана от стола, каза му да си вземе подаръка и да напусне дома му. Борис се сепна и не знаеше как да реагира. Старецът го погали по главата и му каза следното.

– Аз повече няма да ти говоря за Левски, моето момче. Щом това не ти е присърце, така да бъде. Само за едно ще те помоля и угоди на стареца! Дните са пред теб и искам от теб, когато посещаваш някой град или село в България, винаги да си избираш някой местен човек и чистосърдечно да го попиташ „Какво е за Вас Васил Левски?“ Ще го направиш ли за мен?

– Ти пак за Левски ми говориш!? Него го няма вече и много по-интересни неща има днес. Казах ти, че не искам да слушам само за него, а сега искаш да питам за него, като ходя някъде. Ами не ми е присърце, дядо Стояне!

Старецът отново се просълзи, потупа го по рамото и му рече.

– Малък си още, Борко! Тежки думи казваш, но времето е пред теб. Сега ти ще затвориш страницата за Апостола, но сам ще видиш, че някой ден той отново ще те намери…или ти него.

Така приключи срещата им. Последният път, когато видя дядо Стоян. Много пъти след това искаше да се видят пак, но все отлагаше. И това отлагане, сега осъзнаваше, му отне възможността за един по-добър последен спомен.

Мобилният телефон иззвъня и прекъсна размислите му. Пак бяха от банката. За пореден път им обясни, че е в затруднение и чак следващата седмица ще може да погаси поредната си вноска. Очакваше да получи някакво разбиране, но остана с горчив вкус в устата и за миг се замисли дали не разговаря с робот, програмиран да повтаря едно и също, без следа от каквато и да било емоция.

Използва чипа и отвори входната врата на блока си. Провери пощенската кутия и се насочи към асансьора. Ателието, в която сега живееше, бе неговото кътче. Всеки един детайл в него беше пипнат и с една-единствена цел – да създаде топлина и уют. Обожаваше, след като се прибере, да се отпусне за малко на мекия фотьойл. Понякога си сипваше два пръста уиски или бадемов ликьор. Слагаше чашата на направената от него дъбова масичка и отваряше започнатата книга. Днес просто се отпусна на фотьойла и си подреди мислите. После стана и взе раницата си. Извади кутията от бисквити и реши да разгледа детайлно съдържанието ѝ.

Все пак си сипа малко уиски и заедно с първата чаша кехлибарено питие се разходи из Виена с помощта на снимките. После разгледа фотоси от сватбата на дядо Стоян и баба Невена. Бяха прекрасни и точно толкова щастливи и влюбени, както си ги спомняше и в парка, хванати за ръце. После видя пътешествието им в Букурещ, прочете едно писмо от фронта. Беше толкова лично, мило и непринудено. Замисли се, че неговото поколение безвъзвратно бе изгубило този вид общуване и прекрасната тръпка, която носеше. Позна почерка на баба Невена в плика с „Рецепти“. Попадна на рецепта за някакъв бадемов крем и споменаването на бадемите доведе до втора чаша уиски. Разгледа стария ръчен часовник. Марката му звучеше немска…или швейцарска, после щеше да провери в Гугъл.  Монетите бяха големи и по всичко личеше – сребърни. Жалко, че повечето от тях бяха пробити и това ги правеше ценни само като спомен за собствениците им. А тях…вече ги нямаше!

От късния час или от уискито очите на Борис започнаха да се попритварят. Взе плика с надпис „Дяконът“ и се зачуди дали да не го остави за утре. Вече си представяше как се завива с топлото и пухкаво одеялце. И все пак го отвори. Извади отвътре три снимки. От пръв поглед се различаваха от всички останали в тази кутия. Очевидно бяха много стари. Черно-бели и на някои места изгубили цвета си. Разгледа първата. На нея имаше стара жена със забрадка, която седеше на стол. Изправен до нея стоеше млад мъж. Бързо я остави и погледна втората снимка. Тук заснети бяха трима мъже. Еднакви на ръст. Бяха снимани пред къща. Виждаха се очертанията и нещо като калдъръм. Остави и тази снимка и погледна третата. В този момент сякаш някой го зашлеви. Явно уискито и умората си казваха своето и няколко секунди Борис не можеше да разбере документален филм ли гледа, книга ли е отворил или си въобразява. В ръцете си държеше снимка, от която го гледаше Васил Левски. Инстинктивно потрепери и разтвори пръстите си така, че хвана снимката само в краищата. О, боже! Позна я! Това бе същата снимка, която показваха по телевизията и във вестниците преди няколко месеца. Намерена била в турските архиви. Веднага направи връзката – на плика пишеше „Дяконът“. Ето за кой дякон ставало въпрос. В този момент осъзна, че преди малко през ръцете му минаха още две снимки, които беше погледнал бегло. Веднага ги взе внимателно в ръце. Тримата мъже – ето го! Левски отново бе сред тях. Снимката много му заприлича на една от снимките, които някога беше разглеждал, когато си говореха с дядо Стоян. Вторият мъж от този фотос също му беше познат. Бързо отиде до бюрото си и включи лаптопа. Сякаш мина цял век, докато уиндоусът зареди. Веднага отвори търсачката Гугъл. Написа „снимки на Васил Левски“ и се появиха резултатите от търсеното. Разгледа ги и видя статия, озаглавена „Осемте доказани снимки на Левски“. Кликна върху нея и линкът го отведе до сайт www.vasil-levski.eu Появиха се осем снимки, на които разпознаваше Левски. Заразглежда ги внимателно и го видя! Вторият мъж от снимката, която сега държеше в ръката си, фигурираше на един от фотосите, поместен в сайта. Погледна текста под снимката и видя, че на нея са също така трима мъже. Според надписа, освен Васил Левски, на снимката бяха неговият брат Христо и Христо Иванов-Големия. Само че на снимката в ръката на Борис третият мъж не беше Големия. Започна да разглежда другите поместени снимки, но никъде не видя това лице.

Развълнуван стана и си сипна още малко уиски. Изведнъж му хрумна нещо. Взе отново внимателно снимката и я обърна. Точно така! Правилно разсъждаваше. На гърба ѝ имаше надпис. Макар почти избелял на места, Борис все пак разчете следното: „Дяконъ Лъвский со свои братия Христо и Петър“.

Интересно! Борис отново отвори търсачката и написа „Петър Иванов Кунчев“. Появиха се резултатите и започна да ги разглежда. Но се натъкна на проблем. Никъде не виждаше снимка. В един линк имаше статия, придружена със снимка, която обаче не отговаряше на тази в ръката му. Зачете се и научи следното: само се предполагало, че на приложената снимка е Петър Кунчев, но не било сигурно. За съжаление до нас не е достигнала никаква снимка на малкия брат на Левски. В този момент Борис осъзна какво държеше в ръцете си. Това не само бе нова и непозната снимка, на която фигурира Левски, но и първата снимка на неговия брат Петър. Ръката му затрепери. Реши да  погледне към третата снимка. Да, и на нея разпозна Левски. Коя беше жената със забрадката? Шестото му чувство вече знаеше отговора, но изследователя в него търсеше доказателството. За пореден път отвори търсачката. Изписа следното: „Гина Кунчева снимки“. Избра „изображения“ и на монитора му се появиха няколко. Повечето бяха рисунки и картини, но сред тях видя и една снимка. Същата жена от снимката в ръката му беше фотографирана с внука си – Начо Андреев Начов. Борис бързо прегледа още няколко статии, но не намираше друга снимка на Гина Кунчева. Опита ново търсене, но резултатът бе същият. Очите му се насълзиха. Той ги избърса с ръце, но не можа да спре случващото се. Един млад мъж държеше в ръката си снимка и сълзи се стичаха по лицето му.

Борис виждаше с очите си изстрадалата майка и нейния героичен син. Виждаше на този фотос Апостола на нашата Свобода Васил Левски, прегърнал с едната си ръка своята обична майка Гина Кунчева. Обърна снимката и видя написано „декември 1872 г.“.

Бързо започна да смята наум и осъзна, че тази снимка е направена дни, преди Васил Левски да бъде заловен. Сега вече се усмихна. Значи майка и син са се видели за последно. Казали са си каквото е имало за казване. Прегърнали са се!

Борис седеше пред отворения лаптоп, държеше снимките в ръцете си и бавно започна да осъзнава какво богатство е намерил. Това бяха две нови и непознати снимки! Една неизвестна до момента снимка на Левски с майка му! И  първата снимка на малкия брат на Левски!

Главата го заболя от силната емоция. Реши да си легне. Взе внимателно снимките. Сложи ги в плика с надпис „Дяконът“. Извади една своя любима дървена кутия за ценности, тапицирана отвътре с кървавочервен плат. Извади всичко отвътре. Оказа се, че и плакетът с образа на Левски е там. „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“ – така пишеше на него. Остави го в кутията и сложи върху него плика с фотосите. Постави я на един рафт от библиотеката си и се отдалечи. Имаше чувството, че нещо ще падне отгоре им или ще се спука някоя тръба на съседите над него и ще потече вода по тях, или някой кабел ще даде на късо и ще пламне пожар. Ох…трябваше да се успокои! Отиде до банята и си наплиска очите със студена вода. Погледна се в огледалото, но нищо не виждаше, а само усещаше как сърцето му бие лудо. Смееше се на майка си, но сега реши да направи същото, което я беше виждал да прави. Взе една чаена лъжичка със захар и капна 15-20 капки мента, глог и валериан. Сложи получилата се смес в устата си. После отиде в спалнята, оправи си леглото и реши да легне. Да, ама не! Все пак колкото и налудничаво да е, можеше да се случи нещо на библиотеката. Взе си пухкавото одеялце, седна на фотьойла, задейства механизма за разпъване и се излегна. Кутията със снимките бе точно пред погледа му.

Не успя да спи добре. Ту заспиваше, ту се будеше. Въртеше се. Стана му топло и се отви. По някое време усети, че се е сковал от студ и бързо придърпа любимото си одеялце. Заспеше ли, го връхлитаха несвързани и натоварващи сънища. Нейде в далечина виждаше дядо Стоян и баба Невена, които му махаха. После чуваше грачене на гарвани и вой на вълци. Събуди се от някакъв силен шум и веднага скочи. Вече виждаше как кутията е паднала и снимките са се скъсали. Светна лампата, но всичко си беше наред. В този момент пак чу шума и разбра, че съседът над него си лягаше. Като погледна часовника, разбра на какво се дължеше силният шум. Явно човекът беше прекалил с почерпката и сега трудно се събличаше.  Усмихна се, загаси лампата и отново легна. Най-накрая се отпусна и се унесе. Заспа дълбоко.

Точно в 8:30 часа нещо го стресна. Вибрацията на телефона. Протегна се и го взе. Отново съобщение от банката. В събота, рано сутринта пак го почваха. Бяха му начислили наказателна лихва и положението ставаше направо отчайващо. Осъзна, че когато вземеха пари от изпълнената поръчка, трябваше да ги даде почти всичките, за да не утежни съвсем положението си. Чудесно начало на деня. Стана ядосано и отиде до хладилника. Изпитваше глад. Уви, отвътре го гледаха едно кисело мляко, два домата, три лимона и нещо, което май беше за изхвърляне вече. Отвори кутията за хляба – беше мухлясал. Снощи трябваше поне хляб да си купи. Откакто се раздели с приятелката си, с която живееха в неговия апартамент, доста беше занемарил пазаруването и домакинската работа. Днес трябваше да напазарува, а междувременно изяде два банана, които щяха да го спасят за сутринта. Отвори си портфейла – положението никак не беше добро. Докато вървеше към бюрото с лаптопа, протегна ръка и пипна дървената кутия. Ей така – за късмет и зареждане. Отвори си електронната поща. Отговори на няколко писма, други изтри. После разгледа фейсбука си. Погледът му се спря на изскачащите реклами. Явно заради търсенето на снимките снощи сега сред рекламите изскочиха няколко нови книги за Васил Левски. На корицата на едната видя снимката, намерена в турския архив. Отвори търсачката и реши да прегледа пак снимките. Освен познатите от снощи сайтове, забеляза една интересна снимка на Левски. Кликна върху нея и линкът го отведе в някакъв непознат сайт. Разгледа го и установи, че това е нещо като онлайн аукцион. Снимката, привлякла вниманието му, беше поместена от потребител. Течеше време от търг за продажбата ѝ. Човекът бе сложил начална цена 999.00 лв. Явно някой беше приел цената и водеше в този своеобразен търг. Странно, но това не беше снимка на Левски, макар да я бяха обявили за такава. Приличаше на картичка или на умален портрет. Борис съвсем наивно, както осъзна впоследствие, реши да пише на човека, който се беше включил в търга. Имаше такава опция и той му написа, че това не е снимка на Левски. Изненадващо, почти веднага получи отговор. Добре знаел, че не е снимка. Било умален портрет, направен по картина на Георги Данчов Зографина. Човекът завършваше със следното: „Мислите ли, че ако това беше автентична снимка на Левски, щях да съм само аз заинтересован и да предлагам такава смешно ниска цена? Аман от лаици! Хубав ден!“

Отначало Борис се смути, после се ядоса. Добре осъзнаваше, че е лаик, но онзи как си позволяваше подобен арогантен тон. Знаеше, че няма да полза от наддумване тук в интернет, но все пак му изпрати съобщение: „Запазете назидателния си тон за някой, когото познавате! В качеството на какъв ми отговаряте по този начин? Аз просто изказах мнение“.

Също толкова изненадващо като преди се появи и вторият отговор: „Пиша Ви в качеството на…създател и администратор на този сайт, а освен това и на човек, притежаващ познания и прилична колекция от редки културни ценности. Това достатъчно ли Ви е?“

Тук Борис направи грешка, продиктувана от егото му, което усещаше, че издиша пред този, с когото общува. Написа му следното: „Аз пък си позволявам да давам мнение като човек, притежаващ не една, ами няколко снимки на Васил Левски, които въобще не са познати на никого…включае и на изтънчената Ваша милост“.

В следващите минути Борис засне снимките, понеже искаше да натрие носа на този човек. Едва после се усети, че нямаше нужда от подобна показност и че не биваше дори да споменава за снимките. Така и не беше седнал да помисли какво щеше да прави с тях. Още беше зашеметен от силните емоции в късните часове на вчерашния ден.

Резултатът обаче бе следният. Непознатият прояви интерес към снимките и искаше да го свърже с човек, който щял да му направи много изгодно предложение, за да ги получи.

Борис попита за самоличността на администратора и онзи му изпрати линк към профила си във фейсбук. Бързо осъществиха контакт и там. Лицето му бе познато. Потърси информация в търсачката и видя, че човекът е собственик на известна строителна компания. Борис усети, че навлиза в непознати за него води и се опита да запази самообладание. Умело избягваше да отговаря на въпроси от рода на „Откъде имаш снимките? Колко са на брой? Какви пари искаш за тях? Продаваш ли ги?“ Човекът се казваше Виктор и беше подхвърлил на Борис, че ако реши да продаде снимките и си изиграе добре картите, съвсем спокойно може да вземе за двете едно 5-7 хиляди лева. Дори му каза, че самият той ще му ги даде тези пари за двете снимки.

Пет  до седем хиляди лева за двете снимки?! А този човек не знаеше, че снимките са три и на третата бяха Левски и майка му! Каква ли щеше да стане сумата при това условие? Борис реши да рискува и му написа и за третата снимка. За първи път откакто се запознаха, отговорът не беше светкавичен. Виктор му отговори след цели 5 минути. В съобщението си той му написа, че тази информация направо го качвала на следващо ниво. И също, че току-що бил говорил с един доста заинтересован господин…сериозен бизнесмен и колекционер. Той проявявал нескрит интерес и направо искал да се срещне с Борис в офиса си. Виктор му изпращаше координатите на човека и завършваше с това, че утре, неделя, бизнесменът щял да го чака. Посочваше и адреса на офиса му. Завършваше с пожелание за успех и със съвет – да не се пазари с бизнесмена. Ако го питал каква сума иска за трите снимки, Виктор би поискал 10 хиляди само за снимката на Левски и майка му. Пожелаха си приятен ден и разговорът приключи. За втори път в рамките на 12 часа Борис се чувстваше зашеметен. Въобще не беше мислил по този въпрос, но сега излизаше, че от тези снимки спокойно може да спечели едни 20 хиляди лева. Направи си мляко с нескафе и седна на любимия си фотьойл. Отдаде се на размисли и след известно време реши. Утре щеше да отиде на срещата и щеше да си тръгне от нея с поне 20 хиляди лева по-богат.

Изпълни се с енергия. Първо прегледа документите от банката. Бързо пресметна, че ще изчисти почти всичките си задължения. И дори щяха да му останат пари да си купи отдавна набелязаната кола втора ръка, телевизор и нов мобилен. Щеше да помогне и на майка си. Облече се и излезе на разходка усмихнат. Мина през парка и си купи сладолед. Усмивката не слизаше от лицето му и сякаш ходеше на една педя от земята. Толкова бе превъзбуден. След всички неща, които му се бяха случили през последните години, заслужаваше това. Заслужаваше да се почувства добре и да разполага с повечко пари. След разходката мина през мола и разгледа телевизорите. Набеляза си един и си го представи, разположен в дневната му. Усмихна се и отиде да разгледа дрехите на една любима негова марка. След това се отби при майка си. Преди да отиде, ѝ купи кутия бонбони и бутилка от любимото ѝ вино. Тя забеляза промяната в настроението му и го попита кога ще я запознае с новата си приятелка. Борис се усмихна и ѝ каза, че все още няма такава. После прекараха час-два в разговори и след като хапна за обяд, Борис си тръгна. Вчера беше решил да направи нещо и сега тъкмо натам отиваше. Мястото бе на края на града. Там, където един ден всички отиваме. Борис бе решил да отиде на гроба на дядо Стоян и баба Невена. Купи няколко цветчета пред входа на гробището и се запъти към мястото. По желание на баба Невена тя бе погребана до гроба на мъжа си. Двамата си бяха закупили парцел още приживе. Видя мраморната плоча със снимката на дядо Стоян. До него бе дървеният кръст със снимката на баба Невена. Още не беше изминала година и паметна плоча нямаше. Борис се наведе и разчисти и двете места от падналите клони и долетели отнякъде пластмасови чашки и други боклуци. Остави цветята и запали свещички. Седна на пейката и се потопи в спомени. Зловещото изграчване на един черен като катран гарван го върна в действителността. „Гарванът грачи грозно зловещо“ си изрецитира Борис и стана от пейката. Прекрасното му настроение бе изчезнало и той реши бързо да се маха от тук. Взе си довиждане с милите старци и им прошепна: „Дано ми простите!“

Прибра се в дома си. Вече се бе стъмнило и многото емоции от днешния ден си казаха своето. Макар и да бе решил да гледа някакъв филм по телевизията, накрая се получи така, че телевизорът гледаше него. По някое време се събуди. Беше се схванал. Стана и само се премести в спалнята. Легна си и заспа с мисълта, че утре е важен ден. Щеше да направи крачка към по-добрия живот.

Събуди се към 8 часа. До срещата оставаха 4 часа. Беше проверил адреса – оказа се точно в центъра. Щеше да стигне с трамвая за по-малко от половин час. Нямаше за какво да бърза. Стана и влезе в банята. Взе си бърз душ и после си приготви закуска. Направи си от любимото мляко с нескафе и си пусна диска от саундтрака на филма „Смело сърце“. Обожаваше както филма, така и музиката му. Времето си хвърчи и към 11 часа Борис вече беше облечен и се погледна в огледалото, близо до външната врата. Изглеждаше добре в това облекло, но някак избягваше да погледне лицето си… очите. Заключи и се отправи към спирката на трамвая. Както очакваше, стигна бързо до мястото. Беше стара сграда и потърси посочения номер при звънците. Видя, че един от бутоните се отличаваше от останалите и това беше именно търсеният. Натисна звънеца и почти веднага чу женски глас. Изненадващо го назоваха по име и го поканиха на третия етаж. Качи се в асансьора и се отправи към посочения етаж. Щом отвори вратата, все едно попадна на друго място. Интериорът на етажа се отличаваше от цялостния вид на старата сграда. Цветовете на стените и тавана бяха ярки, но в тон с всичко останало. Тежко масивно обзавеждане. Като мебелист, Борис разпозна ореха. Много огледала и стъкла. Много картини с прекрасни дървени рамки. Скрито осветление и кован метал опасваше някои от мебелите. Вратите на отделните кабинети бяха тапицирани с кожа, прихваната към дървото с големи, златисти кабари. Една много красива дама го посрещна усмихната. Здрависаха се и тя го поведе към кабинета на шефа си. Попита го дали иска кафе или нещо друго за пиене. Борис помоли само за водичка и поясни, че не обича кафе. Обожавал мляко с нес, но преди малко пил вече. Дамата се усмихна и му каза, че и при нея е така. После отвори една врата и покани Борис. Стаята беше голяма. Паркетът лъщеше като в музей. Тежки кожени фотьойли и дивани изпълваха пространството пред бюрото, зад което седеше един човек, който говореше по телефона си. Направи му знак да седне и продължи разговора си. Бюрото беше огромно и прекрасно. Отново орех. Лакът бе запечатил прекрасните дърворезби. По цялата дължина на бюрото имаше отделни библейски сцени, разположени в своеобразни квадрати. Общо седем, като централно място заемаше сцена с Адам и Ева край ябълковото дърво.

– Борис, нали? Аз съм Николай, приятно ми е!

Разговорът бе свършил, но загледан в бюрото, Борис се беше разсеял и споменаването на името му го стресна. Той се здрависа с човека.

– Виждам, че цепиш секундата и това ми харесва. Директно ще ти кажа, че ценя много времето си и не искам да ми го губиш. Разбрахме ли се?

– Мисля, че Вие ме поканихте!

– Ха! Куражлия си значи. Давай по същество да говорим, че нещо не съм в настроение.

Заповедният му тон не се хареса на Борис и той усети дискомфорт.

В този момент се чу гласът на дамата и Николай я извика да влезе. Тя отвори вратата и под погледа на шефа си сервира минерална вода с кристална чаша пред Борис и чаша с ароматно кафе и натурален сок пред Николай.

– Чакай, чакай! Гола вода ли ще сервираш на госта ни? – извика той и докато Борис си отвори устата да каже, че това е искал, господинът я направи на пестил. После я попита в каква чаша пиел кафето си и какво му носила тя? Удари подноса и всичко падна на паркета и се счупи.

Борис беше загубил ума и дума и само видя как момичето се разтрепери и бързо събра и почисти всичко.

– Завършила била Харвард! Не може да запомни, че пия кафето си в черна порцеланова чаша. Виждаш ли я, бе, Борис. Тъпа овца!

– Вижте, аз поисках само вода…

– Не ми я оправдавай! Тъпа овца и това е. Казвай сега колко искаш и носиш ли ги?

Раздразнението на Борис нарастваше.

– Десет искам само за снимката с майката и не, не ги нося. Мога да Ви ги покажа, заснети с мобилния.

– Дай да ги видя!

Борис извади мобилния си и отвори галерията със снимки. Показа на Николай папката с направените снимки на фотосите. В този момент влезе момичето и носеше кафето му в изящна порцеланова черна чаша, опасана със златни ивици.

– Ааа, можело значи? Каква е тая диплома от Харвард, Станиславо, та не може да запомниш едно нещо?

Момичето сервира и разтреперано се отправи към вратата. Борис стана, отвори ѝ вратата и лекичко я докосна по ръката. Кимна ѝ и с очи се разбраха. Тя се усмихна искрено и излезе.

– Ще ме убиеш, момче! Кавалер ли го играеш? Сядай тук, че времето си лети.

– „Времето е в нас и ние сме във времето…“ – каза Борис, но видя, че отсреща имаше само празен поглед.

– Значи десет за едната. Общо са три. Трябват ми за майка ми, обожава го тоя Левски. Давам ти 30 за трите. Разбрахме ли се?

„Тоя Левски“ ехтеше в ушите на Борис.

– Искам 45 за трите! Автентични са, проверени от историк. Две от тях са уникални, непознати досега за занимаващите се с историята на Васил Левски. Това означава и никой в цяла България. Просто искам по 15 на снимка.

Категоричността и като цяло думите, които излязоха от устата му, изненадаха Борис. Той се усети, че ненавижда събеседника си и в главата му изплува, че знаеше кой е той. Спомни си статии и някои телевизионни кадри. Навърза нещата и се сети за един нашумял новобогаташ.

– ОК! Давай да свършваме. Утре те чакам в 15 часа тук. Ще ти ги дам в кеш. 45 хилки в евро ще те чакат. Носи снимките. За майка ми са и никой друг няма да ги види. Това означава, че всичко остава между нас! А сега знаеш пътя. Чао и лек ден!

Борис стана и излезе от кабинета. Този новобогаташ мислеше, че става въпрос за евро. Боже…45 хиляди евро. Направо му причерня.

На вратата го посрещна момичето. Борис я попита как е и се извини заради водата. Тя му се усмихна мило и му сподели, че била свикнала с поведението на шефа си.

– Свикнала си? Никоя дама, никой човек не трябва да търпи, пък камо ли да свиква с такова отношение. Аз съм Борис, между другото.

– Аз съм Станислава, приятно ми е!

Ръцете им се докоснаха и за няколко мига времето спря.

Борис вървеше към дома си. Още не можеше да повярва, че утре ще има 45 хиляди евро. Би трябвало да сияе от радост, но мира не му даваше случилото се. Изразът „тоя Левски“ още тревожеше мислите му, а фактът, че снимките нямаше да станат достояние на всички, определено не му харесваше. Борис вървеше и размишляваше. Беше решил да се прибере пеша. До дома му имаше около час-два път и се нуждаеше точно от това. Съвсем друго си представяше, че ще се случи. Щеше да се радва да види новите снимки в новините. Да се наслаждава на дискусиите и предаванията, в които щяха да гостуват историци, които да обсъждат новите снимки на Апостола и неговата майка и брат. Нещата тръгваха в друга посока.

Почти трите часа пеша му се отразиха прекрасно. Размишленията дадоха резултат. Борис взе твърдо решение. Щеше да го направи!

Прибра се в дома си и отвори лаптопа. Намери в търсачката онова, което му трябваше, и си записа един номер. После се обади. След него проведе още един разговор, завършил с уговорена среща. Третият разговор беше с неговия приятел и съдружник във фирмата, Ивайло. Обади му се и му каза, че му е изникнало нещо много важно и утре няма да може да иде на работа. Разбраха се да се чуят през деня. Затвори лаптопа и се присегна към дървената кутия със снимките. Извади ги и дълго време ги гледаше. Държеше историята във ръцете си!

След като се навечеря, усети как го надвива умората. Легна си и за първи път от години спа непробудно и като новороден.

Сутринта бе прекрасна! Събуди го песента на някаква птичка, която бе кацнала на кестена в близост до блока му. Любимото му мляко с нескафе го спечели отново с аромата си и му подейства ободряващо. Взе си дълъг душ и след половин час беше долу пред блока и отключваше колата си. Погледна я с умиление. Дълго време му служеше добре и беше свикнал с нея. Качи се и потегли. Беше видял, че ще вземе разстоянието до мястото за около час и половина. Точно в уговорения час се здрависа с човека, с когото се чу вчера. Разговорът им продължи около час. Борис остави картонената папка на господина и той стисна здраво неговата ръка и го прегърна. Разделиха се и се уговориха да се чуят на следващия ден. За господина този понеделник щеше да бъде много натоварен!

Поглеждайки часовника си, Борис установи , че е станало почти 14 часа. Оставаше час до срещата с новобогаташа и бе невъзможно да е точен. Как беше хвръкнало това време! Извади мобилния си и набра един номер. Вдигна му познат глас. Беше Станислава. Почти усети как тя се усмихва, когато разбра кой се обажда. Всъщност той се беше усмихнал широко и се усети чак като видя погледа на една подминаваща го баба. Каква ли физиономия бе направил? Помоли Станислава да го свърже с Николай, защото трябвало да му каже нещо. Тя се напрегна и недоумяваше, защото след по-малко от час бе срещата им. Свърза го.

– Слушам те! – прозвуча троснато отсреща.

– Николай, здравей, Борис съм!

– Идваш ли насам?

– Точно затова ти се обаждам. На повече от час път съм, но има нещо друго.

– Ей…казах ти, че обичам точността. Какво нещо друго има? Повече пари ли искаш, бе?

– Виж сега! Не искам повече пари. Обаждам се да ти кажа, че майка ти ще има възможността и щастието да види тези три снимки на Апостола. И не на „тоя Левски“ както ти се изрази, а снимките на най-чистия и свят българин Васил Левски. Ще има възможност да ги види на мястото, където ще имат възможност да ги видят и всички останали българи, а именно в родния му дом в Карлово. Всичко хубаво и приятен ден!

– Ей, копеле…

Борис затвори телефона и се усмихна доволен. Малко съжаляваше, че не проведе този разговор лице в лице, но и това го удовлетвори. Притесни се единствено за Станислава. Дано не си го изкара на нея!

Взе си едно какао от машина за кафе и отиде към площада. Седна на една от пейките и се наслади на оформените лехи и вечно зелени храсти, разположени около паметника. А паметникът бе величав! Когато идваше в този град, обичаше да прави именно това – сядаше с чаша какао и се наслаждаваше на спокойствието, което го обземаше тук. Погледна отново върха на паметника. Васил Левски беше вдигнал лявата си ръка, сякаш пламенно обясняваше нещо. В дясната държеше револвера си и може би това бе сцена точно преди да призове братята си българи да се закълнат над отворената библия и кръстосаните върху нея кама и револвер. До него гордо стоеше лъвът и ревът му сякаш разкъсваше многовековната вече тишина и будеше заспалите духом. Борис отпи от какаото и вдиша дълбоко. Същият този, който малкият Васил е вдишал преди много време за първи път в този негов роден град Карлово. Съшият град, в който Васил беше видял за последно майка си, дни преди да бъде заловен. Скоро всички щяха да научат това и да ги видят двамата на снимката – майка и любящ син, прегърнал я нежно! Скоро всички щяха да видят лицето на малкия брат на Апостола – Петър.

На следващия ден Борис спа до късно. Събуди се към 10 часа, по-точно събудиха го. Беше телефонно позвъняване от банката. Чинно и за пореден път го уведомяваха, че е много закъснял с вноската си и влизал в някакъв черен списък. Борис любезно им благодари за информацията и затвори. Някак беше над тези неща в момента. За миг се замисли, че сега можеше да има 45 хиляди евро, и се усмихна. Пари се изкарват, каза си той на глас и стана. Беше решил да отиде отново до гробищата. Този път пред снимките на дядо Стоян и баба Невена не се чувстваше гузно. Гледаше ги с любов и им говореше нещо. Беше убеден, че щяха да се гордеят с постъпката му и със самия него. На тръгване ги погледна и им каза: „Но това ще си остане между нас, нали?“ Усмихна се и се отдалечи.

Прибра се по обяд. Звънна на Ивайло, за да види как върви работата. Беше си взел три дни отпуск и искаше да остане сам с мислите си. Прибирайки се у дома, пусна телевизора и попадна на обедната емисия. Водещата новина идваше от град Карлово. Анонимен дарител предоставил безвъзмездно на директора на Националния музей „Васил Левски“ три неизвестни досега снимки на Апостола. Водещият разпалено обясняваше как сред снимките били братът на Левски, а имало и снимка на самия Васил Левски заедно с майка му. След това включиха на живо репортер от дома на Васил Левски. Събеседник на журналиста бе директорът на музея, който обясни, че това било най-значителното откритие в неговия живот и в работата му, свързано с личността и делото на Васил Левски. На базата на тези снимки историците щели да прибавят липсващи или неясни неща около Васил Левски. Репортерът го попита за дарителя. Тук Борис наостри уши и сърцето му заби учестено. Директорът отговори, че дарителят е един чист и свят човек и единственото, което поискал, било снимките да бъдат изложени именно тук, в музея към родната къща на Апостола и да може да ги вижда всеки, който поиска.

Чист и свят човек…това се хареса на Борис и той си подсвирна.

На третия ден от почивката си, докато се прибираше към дома си, Борис бе нападнат от трима мъже с маски. Те го причакаха пред входа на блока му и със сила го вкараха вътре. Нанесоха му жесток побой, като единият от тях му прошепна в ухото „това е за трите“ и му счупи три от пръстите на дясната ръка.

Откараха го в „Пирогов“ и след направена спешна операция положението се закрепи.

Вече четвърти ден Борис лежеше в болницата и въпреки всичко се чувстваше добре. В стаята му имаше двама мъже и той прекарваше времето си в приказки с тях и в гледане на телевизия. Единият от мъжете беше от Карлово, което се оказа болезнено за Борис, защото когато се запознаха и научи това, го напуши смях. Счупените ребра много го боляха, а светът или беше малък или това беше някакъв знак на съдбата.

Дните минаваха. На свиждане му дойдоха колегите, а майка му идваше почти всеки ден. На седмия ден в часа за свиждане се случи нещо изненадващо за Борис. В стаята му влезе Станислава. Тя носеше в едно пликче плодове, а в свободната си ръка държеше чаша с капачка. Усмихна се и седна на леглото му. Остави пликчето с плодовете и махна капачката на чашата. Парата излезе като дух от вълшебна лампа, а с нея и аромат, който Борис веднага усети и още повече се усмихна. Тя беше запомнила!

Когато човек губи нещо, не знае какво печели. Борис загуби едни пари, но спечели много повече. Животът го очакваше, а избори винаги щеше да има. Човек винаги избира как да постъпи и как да живее!

---

Автор на текста: Георги Савов