Това е художествен разказ, вдъхновен от прочетена история в интернет.

---

Погледът му отново се спря върху огнището.

„Дали го затворих хубаво?“ – помисли си баба Надка. Проклетият турчин сигурно бе видял нещо. Тя тури чашката с кайвето и сладкото на малкото подносче и се запъти към Али Ага. В този момент турчинът стана и се отправи право към огъня. Посудата в ръцете на бабата лекичко изтрака и тя без малко да изпусне подноса. Баба Надка си помисли най-лошото: „Отиде синецът ми“!

Али ага се доближи до огъня. Протегна ръце към него сякаш искаше да го обхване със замръзналите си пръсти, но не само това бе причината. От две години той преследваше тоз черен демон, както му беше излязъл прякорът, и сякаш бе развил един особен нюх. Сега погледът му се спря върху почти незабележим жлеб по един от страничните камъни на огнището.

Понечи да протегне ръка, за да задоволи любопитството си, но огънят бързо го отказа.

– Бабо, дай да сложа едно дръвце, че не мога да се сгрея – рече той, но Надка усети какво всъщност искаше да направи. – Такъв студ е навън, а огнището ти едвам тлее.

– Седни, ага, да си изпиеш кайвето, пък аз ще ида да донеса дръвца.

– Остави го ти кайвето, дай ми едно по-длъжко дърво. Я ми речи какъв е тоя жлеб тук?

– Къде, ага? А … не бях го виждала. От металната тенджера ще да е.

„Разправяй ги ти на друг тия!“ – помисли си агата и се протегна към машата. Опря краят ѝ в камъка и натисна. Металът се хлъзна по обгорелия камък и ръката на турчина попадна над огъня.

Агата изрева от болка и хвърли машата. Ядоса се и Надка усети, че нещата не отиват на добре.

В този момент на около метър зад зида в скривалището Левски извади ножа от пояса си и се приготви за най-лошото.

Вратата на къщата се отвори и едно от заптиетата рече:

– Али, дойде Хасан от Орхание. Каза, че са хванали гяурина. Мехмет паша ни вика в Тетевен.

Али ага погледна баба Недка в очите, но не успя да усети уплахата ѝ. „Няма нищо странно – явно металните крака на тенджерата са надрали камъка. Започвам да се вманиачавам, а това не е добре“ – помисли си Али. Взе чашката с кайвето и отпи.

– Арно си го направила! Ще намина и друг път.

– Добре си дошъл, ага – рече баба Нaдка и мислено го прокле.

Али облече връхната си дреха, нахлупи си феса и излезе от къщата. Вън го чакаха десетимата му подчинени и Хасан. Всички се бяха насъбрали около новодошлия и приказваха.

– Какво сте се разпуснали бе, хаймани? – извика Али и това бе достатъчно. Заптиетата бързо яхнаха конете си и се приготвиха за тръгване.

– Хасан, ела при мен!

– Мерхаба, ага!

– Кажи сега какво е станало и защо толкова зор дава Мехмет паша?

– Ага, всички вече са хванати. Късно снощи и баш гяурът е заловен. Опитвал се да се измъкне, преоблечен като жена.

– А нещо за моя човек има ли?

– Там, ага, знаеш как е. Ни следа, ни нищо. Като демон е тоз проклет гяур. Днес разберем, че са го видели край Орхание, утре някой е сигурен как го е подминал на пазара в Пловдив. А навсякъде вардим, не е като без хич. Криле ли има тоз чиляк, не знам, но не е читава работата. Джингиби!

– Няма криле, Хасан, няма. Скоро ще го хвана аз и ще видите, че е един обикновен гяур. Стига с тез небивалици за него, че започвам да се ядосвам. Между другото, искам да се навърта някой около тази жена. Чини ми се, че не ѝ е читава работата. Остави Мехмед тук. Нека да се прикрие нейде в близост до къщата и да наблюдава. Кажи му да остане четири часа тук и ако няма нищо съмнително … да ни последва към града. Изпълнявай, Хасан!

– Слушам, ага!

Али ага се метна чевръсто на коня и с развеселен тон извика:

– Джингиби … ще ви покажа аз как се хващат духове, калпазани таквиз!

После понечи да тръгне с коня си, но нейде откъм баира се чу самотния вой на вълк. Толкова зловещо прозвуча, че конете нервно започнаха да потропват с копита, а страхът прониза заптиетата до костите. После и вятърът. Забрули право в лицата им, а снегът, който навяваше, ги накара да примижат. Али ага пристегна яката на униформата си около врата и дръпна юздите. В този момент под напора на вятъра един клон с насъбрал се сняг се огъна и с трясък бялата пелена се стовари върху главата на коня му. Животното се изплаши и се изправи на задните си крака. Али ага загуби за миг равновесие и само бързата му реакция не позволи да се строполи на земята. Хванал здраво юздата, той успокои коня и тръгна в галоп. „Проклет вятър, проклети вълци, проклето място“ – помисли си Али. Само веднъж да го хвана тоз чиляк и ще искам от софийския мютисериф Мазхар паша да си се върна в Анадола. Липсваше му родния край и всичко в него. Преди година по заповед на Мазхар паша го бяха изпратили в Българско. Задачата му беше да залови Джингиби, гяурина, който от години тормозеше турската власт и за когото вече се носеха легенди. Демонът на империята, неуловимият, сега беше неговата задача. Вече почти година Али беше по следите му, но проклетият гяур все му се изплъзваше. В началото Али го мразеше, защото заради него остави в Анадола жена си с роденото преди 5 месеца детенце. Дългоочакваната рожба – син. Можеше да ги вземе със себе си в Българско, но – първо – не искаше да ги излага на опасност и – второ – си мислеше, че бързо ще изпълни възложената му задача. Вече бяха изминали 11 месеца и 17 дни, а Джингиби все така си оставаше свободен и го разиграваше из тази васална територия. В началото Али беше омаян от красотата на българските земи. Не беше виждал по-красиви гледки. За първи път той дойде в София на 3 март 1870 година. Бързо се наложи да обиколи из Русе, Пловдив, Шумен, Варна, Ловешко и Търново. Пролетта настъпваше по тези земи и сякаш пред него се събуждаше една красива жена. Явно още от първите дни му липсваше съпругата му. Установи се в полите на планина, която българите наричаха Родопа. Али обожаваше ранните утрини, а тук те бяха прекрасни. Дълбокият дъх, който си поемаше всяка сутрин пред къщата, изпълваше цялата му същност. Обичаше да чувства, че е жив. Дълбокият дъх, който си поемаше всяка сутрин на чардака и утринната студенината, която обхващаше тялото му, помагаше за това му чувство. „Колко по-различни са въздухът и ароматите тук от Анадола!“ – си мислеше Али. Обичаше пролетта – не само защото беше пролетно чедо, но и заради пробуждането на всичко. Но колко различно бе тук из Българско. Тук това пробуждане, което обичаше, беше толкова осезаемо, че понякога тръпки го побиваха. Рекичките, които нежно ромоляха, покрити с бях пухкав сняг, сега бяха като развързани зверове. Помитаха всичко по изровеното си корито и бученето им сякаш пречупваше последните остатъци от зимата. Всичко позеленяваше около реките, а пролетните цветя сякаш допълваха цветната картина. Но нищо не можеше да се сравни с ароматите, които се носеха – на прясна трева, цветя, напъпили дървета и още нещо. Обичаше това „още нещо“, а като прибавим и сладките песни на птичките … определено не обичаше този сезон само заради рождения си ден. Към средата на април написа четвъртото писмо до съпруга си и ѝ спомена, че всяка сутрин го буди чичо Пей. Всеки път се усмихваше, когато се сещаше за отговора на жена си и изпратените от нея поздрави за чичо Пей. Закачката му мина и сега вече съпругата му знаеше, че българите така викаха на една сладкопойна птичка, с чиято песничка той се будеше – „чичо пей, чичо пей, чичо пей”.

Тези мисли споходиха Али ага, но силният вятър и вълчият вой бързо го върнаха в реалността. Вече не се радваше така на утрините и не се вслушваше в птичките. Не забелязваше красивите природни гледки, които иначе обичаше да съзерцава и мислено да рисува. Всичко му сивееше и съпругата му липсваше. Синът му вече сигурно е проходил и той е изпуснал този миг заради един гяур. Вече го мразеше, но същевременно изпитваше и някак едно уважение. Беше го подценил и сега знаеше това много добре. Откъде идваше обаче това уважение? Често си задаваше този въпрос. Всичко идваше от онзи плам в очите на познаващите го, когато станеше дума за него. Али не можеше да си представи как този човек влизаше под кожата на хората и те бяха готови в огън да скочат заради него.  Знаеше само, че тази подкрепа бе от все сърце и изпълваше цялата им душа. Именно заради това бе толкова трудно да го заловят, но Али знаеше, че все някъде щеше има пробойна. Дългогодишната му работа му го подсказваше и той вярваше, че нейде някой гяур ще се разприказва. Вестта, която дойде откъм Тетевенско за заловения предводител на гяурите, ограбили пощата при Арабаконак, някак му дойде добре. От писмото, което бяха заловили, Али знаеше, че тоз Димитър не се спогажда с Джингиби. Някаква тръпка премина през цялото му тяло и Али дяволито се усмихна. Пришпори коня и заедно с другите десетина турци пое към Тетевен.

През прозорчето на къщата си баба Нaдка видя отдалечаващата се група. Като черна мъгла те потънаха нейде из долината. Душата ѝ се успокои и ѝ се искаше час по-скоро да го види, но добре знаеше какво ѝ беше заръчал той и за пореден път го спази. Взе машата, чукна три пъти по единия от камъните встрани от огнището. После отиде до масичката. Поседна на миндера и зачака. Той ѝ бе заръчал, когато в къщата има някого и му се е наложило да използва скривалището, след като изпроводи гостенина и се увери,  че си е отишъл, да чукне три пъти по камъка и след петнадесетина минути да отмести каменната плоча. Ах, как се нижеха тез минути. Баба Нaдка се замисли, че за трети път огънят спасяваше Дякона. Единственият вход към скривалището зееше в основата на огнището. Тя го затваряше с каменната плоча, върху която винаги тлееха въглени. Времето мина и Надка взе машата. Бързо прибута дървата в единия край на огнището. Разчисти жарта и опря метала в края на плочата. Натисна и тя се хлъзна върху другите изгладени каменни плочи.

– Хайде, чедо, излазяй! Ойдоха си турчолята.

Чевръсто из зейналия отвор излезе той. Русолявата му коса беше разрошена и докато излизаше из дупката, бялата му риза се изцапа на едно място с черно от саждите. Той погледна баба Нaдка със сините си очи и се усмихна.

– Пак отървахме кожата! Здрава да си ми, мале!

– Жив и здрав да си и ти, синко! Тоз път доста се уплаших. Али ага е различен.

– Така е! Какво се случи та така бързо зачезна? Чух, че някой го повика, но не можах да чуя какво си казаха.

– Един от помощниците му каза, че били хванали някой наш край Орхание и ги викали в Тетевен.

Усмивката на Левски изчезна от лицето му. Баба Недка видя това.

– Какво е станало, сине?

– Дай Боже да се лъжа, мале, дай Боже! После той извади книжата и по всичко личеше, че се готвеше отново да пише. Баба Нaдка му приготви масичката край огнището. Сложи му и нещо за хапване, но той вече беше потънал в работата си.

– Вземи хапни, синко, работата няма да избяга – каза тя и го помилва по главата. – Ех, да бяха всички като теб, щях да съм спокойна за голямата работа, с която сте се захванали, чедо!

Левски я погледна и отново ѝ се усмихна:

– Ако всички бяха като теб, мале, отдавна да сме свободни вече – рече ѝ той и отново започна да пише.

Ах, как го обичаше. Преди десет години турците бяха затрили мъжа ѝ. Малко след това и синът им почина и в тоз ден сърцето ѝ се беше скъсало.

Винаги щеше да си спомня онзи летен ден, когато за първи път го видя. Големите му сини очи, благият му глас и онази усмивка някак я накараха да го обикне като собствен син. Тя добре знаеше кой е. Обичаше да го гледа как, седнал край огъня, пишеше своите работи. Как хубаво ги нижеше тез букви и понякога пламенно ѝ разказваше за делото. Сърцето ѝ се свиваше, защото добре знаеше, че врагът е силен, а това дело щеше да погуби много народ.

– Без свобода сме нищо, мале, нищо! – изведнъж рече той. Аз съм се посветил на таз работа и ако трябва, и живота си ще дам за това дело.

– Василе, синко, като ми ги говориш тези неща, разбирам колко е важно. Ние, простите люде, сме потънали в нашето си ежедневие и се не досещаме за таквиз неща. Аз гледам да изведа козичките, да ги нахраня, да ги издоя. Да им изчистя. Градинката да направя, за да си помагам зимата. И така, сине. Но твоята кръв е буйна и ги разбираш тия неща. Вие младите не търпите вече тез несгоди от турчолята. Само се пази, сине. Казваш живота си би дал, но мисли и за майка си, Василе.  Ей ме мен. Вече 9 години не мога да прежаля мойто чедо и няма да го прежаля никога. Трагедия е, синко, ако майка погребва децата си. Сърцето на майката е голямо, но някои неща не се понасят. Помни това, Василе, и мисли хубаво. Така да ги измислиш тез работи със свободата, та да останеш жив и здрав.

– Не е толкова лесно, мале! Инак ние с майка ми сме се разбрали. Тя знае по какъв път тръгнах и че може да се не върна жив. Още преди осем лета се разбрахме. Тогаз по Великден косата си отрязах и ѝ я дадох със заръката да я пази. Когато чуе, че съм загинал, да я извади, да се опее и погребе, вместо мен, защото, мале, може някой ден неопят и непогребан да остана.

– Боже, Василе! Какви ги говориш, чедо! – почти разплакано изрече тез думи баба Нaдка и се прекръсти няколко пъти. Какви са тез мисли в главата ти и какво си причинил на майка си с тях?

– Ти сега не се разстройвай, мале! Таквиз неща се случват. Ние, започвайки делото, сме си сложили главите в торбата и го знаем това. Дай Боже да минат добре нещата, че живот да поживеем и ние, но запомни едно, мале – живот без свобода е просто тлеене. Или главата ми набучена на върлина ще стърчи, или тялото ми на бесилка ще виси. Но ще я постигнем таз свобода, мале. Ако аз загубя, ще загубя само себе си. Но след мен трябва да дойдат силни люде. Затова обикалям из наше Българско, за да ги намирам и подготвям. С това си дело ако спечеля…ще спечели цял народ.

– Боже, синко! На мен тези неща са ми сложни, но ти вярвам. Мъката ми идва от думите, дето си изрекъл към майка си. Сърцето си ѝ разбил, сине!

– Тя майка ми е силна жена, не го мисли туй.

– Василе, даже много силна жена е, като те гледам теб. Няма как таквоз чедо да се роди и отгледа от слаба жена. Но ти се пази, сине, пази се, защото майчината болка от загубата на дете е много силна. Туй ти го казвам от опит, моето момче. Дето хората казват, не питай старило, а питай патило. А при мен са вече и двете. И не ми ги обяснявай ти тез работи големи, ами вземи и сложи нещо в устата си. Барем един залък хлебец. Кусай и от чорбицата, докато е топла, защото таквиз големи работи, дето ги мислиш и ще ги правиш … на гладен стомах няма да станат. А и тя работата няма да избяга, Василе.

Усмивката озари лицата и на двамата и баба Нaдка в следващите минути се радваше истински на компанията на Дякона и ѝ стана някак приятно, че успя да го накара да хапне. Тя знаеше, че след час той щеше да поеме по пътя си и не биваше гладен да ходи в таз люта зима.

Приготви му в една кърпа къшей питка, шарена сол,козе сирене, малко месце, парче сланина и няколко маслинки. Наля му в манерката прясна водица и ги подреди в дисагите му.

– Готов си, Василе! Имаш ли нужда още от нещо да ти сложа? Кажи ми, че ти си знаеш по пътя от какво имаш нужда.

– Намират ли ти се маслинки, мале?

– Сложила съм ти, сине. Знам, че ги обичаш.

– Жива да си ми! – каза Дякона и я прегърна силно. Целуна я по челото и ръцете и закопча ямурлука си. Вдигна яката и метна дисагите през рамо.

– На добър час, синко, и се пази! Ще те чакам пак!

– Сполай ти, мале! Остани си със здраве!

Васил не искаше да оставя следи по двора и беше решил да прескочи оградата, за да поеме по пътя, който минаваше зад къщата. Посегна към вратника да го отвори, но се обърна, за да види още веднъж баба Надка. Обичаше тази жена. Сълзите ѝ вече се стичаха по бузите, но тя се усмихна, когато очите им се срещнаха.

На трийсетина метра от къщата, скрит зад дърветата и храстите, дебнеше Мехмед. Наближаваше четвъртият час и скоро той щеше да поеме към града, както му бе заповядано. Нищо не се случваше, но той продължаваше да гледа към къщата. Изведнъж, нейде в далечината, се чу силен вой на вълк. Мехмед уплашено се обърна в посока на този вой, който идваше от гората. Точно в този момент Васил отвори врата и излезе от къщата. Бързо направи няколко крачки към оградата и ловко я прескочи.

Воят заглъхна, но не и страхът на Мехмед. Тръпки го побиха и чисто интуитивно той опипа спусъка на пушката. После отново обърна погледа си към къщата. Нищо не се случваше и никой нито влизаше, нито излизаше. Мехмед вече мислено си бе вкъщи пред огнището и хапваше топлата храна, която жена му бе сготвила. „Още малко остана и тръгвам по пътя“ – си рече той.

А малко по-надолу от него, по другия път към Троян, Васил вече крачеше уверено.

 

Хванатият гяурин, за когото докладваха на Али ага, се наричаше Димитър Общи. Акцията беше блестяща и след полицейско преследване и предателство той падна в ръцете на турците в село Чериково. От глупост, от голямо его или просто от страх Общи започна да предава всичко, което знаеше за комитетската работа. За нула време всичко, за което беше работил Левски, започна да се руши.

Месеците се нижеха и турската полиция пусна пипалата си навсякъде из Българско. Комитетската мрежа се оказа много по-голяма и сериозна като организация, отколкото си мислеха турците. Али ага добре ръководеше всичко и вече не подценяваше, а умело затягаше капана за Джингиби и чакаше своя момент.

И той настъпи. В края на декември месец 1872 г. в едно ловешко селце Къкрина, капанът силно щракна. Звукът му отекна във вечността!

Пътят от Къкрина към Ловеч се виеше като змия и двете каруци бавно напредваха по него. Заедно с тях яздеха 11 турски стражари начело с Юсеин Бошнак. Макар и ранен, той бе доволен. Като старши на стражарите ръководи отлично акцията и сега очакваше да бъде награден.

Левски беше в едната каруца заедно с Никола. Нескопосаната превръзка, която един от стражарите му направи, вече беше цялата пропита с кръв. При залавянето куршум го удари в лявата част до ухото, а един от стражарите при сборичкването, почти отряза с ножа си лявото му ухо. Болката бе непоносимо силна, а студеното време и вледеняващият вятър само я засилваха. Но въпреки всичко Левски намери сили и се усмихнал на Никола.

– Стана тя каквато стана, приятелю! – каза тихо Васил.

– Отидохме си, байо, отидохме си. Ще ни обесят като кучета сега – отвърна му Никола.

– Бесилото ще е за мен, друже. Теб ще те пратят я в Диарбекир, я някъде другаде на заточение. Сега събирай сили в себе си и внимавай какво ще говориш, като ни заразпитват.

– Недей така говори, байо! Ще ни пратят и двамата на каторгата и – заклевам ти се – ще избягаме от там.

– За мен е късно, приятелю! Опичай си ти ума и гледай след мен да продължите делото. То е важно! Мен, че ще ме обесят, ще ме обесят, но поне гробът ми ще да е тук в нашата си България, Николчо. Всеки ще го знай. Не искам да ми гният костите надалеко, нейде по чужбина.

Очите на Никола се насълзиха. От студа и сълзите погледът му се замъгли. Този миг нямаше да забрави никога. Ранен, вързан и обречен на смърт Левски намираше сили и го успокояваше. Даваше му съвети за бъдещето. Несломим бе този човек и ако го загубеха, не дупка, а пропаст щеше да зейне в Българско.

Вълците виеха зловещо! Вятърът яростно завихряше снега и сякаш се опитваше да заличи следите на тези каруци и турската потеря. Сякаш се опитваше да заличи тази разиграла се история, която не трябваше да се случва. Природата се опитваше да изтрие случилото се и да върне времето, но то вървеше безмилостно въпреки всичко и всички, и вече отброяваше последните мигове от живота на Апостола.

Пролетта вече се усещаше във въздуха. Баба Надка излезе да вземе малко дръвца от под стряхата. Трябваше да засили огъня. Щеше да има гостенин и беше решила да сготви вкусна храна. Вчерашният ден при нея се отби съседът ѝ Петко. Бил до града и се видял със Стоянчо Халача. Той пращал по него хабер на Недка и му казал да ѝ предаде, че ще мине да я види утре. Имал да ѝ казва нещо важно. Жената се зарадва, че ще ѝ погостува този момък. Познаваше го добре. Той беше едно от верните момчета на Левски. Баба Надка се зачуди какво ли важно нещо имаше да ѝ казва и предположи, че щеше да е вест от Васил. Сигурно щеше да идва към нея и се беше разпоредил на Стоянчо да приготвят скривалището в дома ѝ.

Часовете се изнизаха и на вратата се потропа. Баба Нaдка чевръсто отвори и покани Стоянчо, който стоеше на прага. От студа ли беше, от какво ли, но момъкът беше бял като платно.

– Добре си ми дошъл, Стоянчо! Влизай на топло, момче! Приготвила съм и гозба да хапнеш след дългия път.

– Добре заварила, бабо Надке!

Стоянчо свали връхната си дреха и я остави на закачалката. Приближи се до огъня и заразтрива ръцете си. Заговориха се за обичайните неща, но баба Нaдка забеляза, че избягваше погледа ѝ.

– Стоянчо, чини ми се нещо странен си. Какво има? Петко ми каза, че трябвало нещо важно да ми казваш.

– Бабо … чудя се как да ти го кажа – почти плачейки измънка Стоян.

Тя го хвана за ръцете и го погледна в очите, а те се бяха зачервили и от едното му око вече се стичаха сълзи.

Това силно изненада баба Надка

– Но, синко, какво има? Казвай направо.

- Добре, бабо. Няма да те лъжа. Турците заловиха бай Васил в Ловешко. От там са го закарали в София, където е съден. Преди няколко дена ми донесоха вестта, че Левски е обесен на 6 февруари в покрайнините на града.

Баба Надка, щом чу думите, че Левски е заловен, изгуби свяст и едвам се държеше на краката си. Когато Стоянчо каза, че Васил е обесен, тя се отпусна и падна като отсечено дърво. Само бързата реакция на момчето я спаси от това да се просне на пода. Той я подхвана и я занесе на миндера. Напръска я с студена вода, но жената бе като умряла. Бързо излезе и отиде до съседа ѝ Петко. Двамата се чудиха какво да правят и решиха да повикат доктора, чиято къща бе на края на селото.

Иван Стоянов Доктора бързо се притече на помощ. Установи, че баба Надка имаше пулс, но въпреки опитите му да я върне в съзнание, не се случваше нищо. Тя беше жива, но все едно умряла!

На следващия ден доведоха друг доктор от града, но и той не успя да я върне в съзнание. Каза им, че не можел да разбере какво се случва, но знаел със сигурност, че жената е жива и пулсът, дишането, реакцията на зениците, температурата ѝ били нормални. Докторът не знаел какво да прави. Не познавал друг такъв случай. Накрая даде съвет да стои някой до нея и така Стоянчо остана в дома ѝ.

На третия ден в късния следобед, докато Стоянчо приготвяше на огнището бобец, изведнъж баба Надка стана от кревата. Стоянчо едва не изпусна посудата и пребледня. Само преди миг бабата лежеше като мъртва, а сега стоеше срещу него и му се усмихваше.

– Усещам, моето момче, че не си сложил джоджен на бобеца. Дай на баба си да го направи този бобец, а ти отиди отвън да вземеш още дръвца.

Стоянчо ѝ подаде черпака, мина покрай нея с ококорени очи и отиде за дърва.

Какво се беше случило? Така и не се разбра, а и никой не даде логично обяснение. Баба Надка все едно втори живот живееше. Когато се случи това, тя бе на 60 години. Живя още 50. Никой от рода ѝ или съселяните ѝ не беше доживявал такава възраст. Често я питаха какво е станало, а тя само се усмихваше и им казваше: „Какво да е станало? Радвам се на всеки миг от живота си, защото от онзи ден насам аз живея заради двама“!

На 110-годишна възраст на 6 февруари – датата, на която Левски беше обесен, баба Нaдка умря в своя дом, завита с родопско одеяло и вперила поглед в огнището.

Същия ден в края на селото на синa на Стоянчо, Момчил, се роди мъжко чедо. Кръстиха го Васил!

 

Автор на текста: Георги Савов