В ранната утрин на този ден преди 142 години е отнет животът на нашия Апостол на Свободата Васил Иванов Кунчев – Левски! На този ден се отварят две люти рани, една от които не виждам как някога ще зарасне. Първата я споменава Георги Бенковски: „В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!”. Да, тази рана я отваря именно Васил Левски със своето мислене и новаторски подход към достигане на заветната цел – освобождението на България. Втората рана се отваря в сърцето на България, която губи своя „единствен син“. Отваря се в сърцето на всеки българин! Тази рана силно кърви още тогава и сред редиците на българските революционери и невъзможността им да се възстановят, а с това да закрепят и постигнат целите на Васил Левски такива, каквито той ги е начертал! Тази рана кърви силно и заради гузното чувство, че е следствие на предателство от нас самите! Лошото е, че с течение на ВРЕМЕТО тази рана все по-сериозно се отваря и възпалява, вследствие на нечистотията в мисленето и действията ни днес! Васил Левски ни показа на практика как един човек може да обърне не само своето мислене, мисленето на другите, а и самото ВРЕМЕ! Немислимо за нашите възприятия днес, нали? Естествено, че е немислимо, защото не вярваме, а вместо ВРЕМЕТО или дори мислите си…днес нашите водачи обръщат само задните си части наляво и надясно (за съжаление не само те)! Ех, в какво ВРЕМЕ е живял Васил Левски…в какво ВРЕМЕ живеем ние! Хубавото е, че ВРЕМЕТО е непостоянно и, ако повярваме в думите на Левски, ако повярваме, че можем – някой хубав ден и ние ще обърнем нещата към добро! Нека днес освен почит към личността на Васил Левски се замислим и над това!

Завършвам с лично за мен (Георги Савов) най-силното описание на онзи зимен ден на 1873 година.

О, Майко моя, родино света!

Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,

над чий там гроб тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня;

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София

вида аз стърчи черно бесило.

И твоят един син, Българио,

виси на него… Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз – плач безнадежден!

Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата;

старци са богу молат горещо,

жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила

твойте тиране скриха в земята!

О, майко моя, родино мила,

плачи за него, кълни съдбата!
Това е първият вариант на стихотворението „Обесването на Васил Левски“. Публикуван е във в. „България“, г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в „Съчинения на Христо Ботйов“ под ред. на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.